Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Кристиан опита отново.
— Ще ни пуснеш навън.
Усмивката на пазителя помръкна и видях как той примигна от изненада. Очите му не придобиха изцъкления поглед, както се случваше при жертвите на Лиса, но Кристиан направи всичко, което бе по силите му, за да го омагьоса за кратко. За жалост още в този миг разбрах, че това няма да е достатъчно, за да ни пусне и после да забрави за случилото си. За щастие бях тренирана как да принуждавам другите да се подчиняват на волята ми, без да прибягвам до магия.
До будката на пазителя беше опрян голям ръчен прожектор, дълъг шестдесетина сантиметра и тежащ поне три килограма. Грабнах го и халосах с него пазителя по темето. Той изохка и се свлече на земята. Надали бе успял да забележи как се прокраднах зад гърба му. Въпреки ужасната ми постъпка ми се искаше някой от инструкторите ми сега да е тук, за да заслужа похвала за ловкото си изпълнение.
— Мили Боже! — възкликна Кристиан. — Ти нападна пазител!
— Да. — Дотук с плановете ми да върна съучениците си, без да въвличам някого в беда. — Не зная колко ще си изпатиш за проваления опит за внушение. Аз самата ще се оправям по-късно с моята издънка. Все пак ти благодаря за помощта. А сега е най-добре да се върнеш в хотела, преди да е дошла следващата смяна.
Той поклати глава и се намръщи.
— Не, ще дойда с теб.
— Няма да стане — възпротивих се. — Ти ми трябваше само за преминаването през вратата. Не е нужно да се забъркваш в още каши.
— Вече съм се забъркал в тази каша. — Посочи към пазителя. — Той видя лицето ми. И без това се замесих, така че мога да ти помогна да не пострадаш още. Затова поне веднъж за разнообразие престани да се държиш като гаднярка.
Побързахме да се отдалечим от вратата, но преди това хвърлих още един последен, изпълнен с чувство за вина поглед, към падналия пазител. Бях сигурна, че не го ударих толкова силно, че да пострада сериозно. А и нямаше опасност да замръзне или нещо такова, защото слънцето вече бе изгряло.
След около пет минути бърз ход по магистралата осъзнах, че имаме проблем. Въпреки че Кристиан беше с черни очила, слънцето започна да му действа зле. Това щеше да ни забави, а едва ли щеше да отнеме много време някой да открие пазителя, когото бях цапардосала, и да тръгнат по следите ни.
За късмет точно в този момент зад нас се появи автомобил, но не беше от Академията. Веднага взех решение. Никога не съм одобрявала пътуването на автостоп — дори безразсъдните като мен знаеха колко е опасно. Сега обаче нямахме избор. Трябваше на всяка цена бързо да се доберем до града и аз мълчаливо се помолих да не попаднем на някой гаден шофьор, който да се опита да се лигави с нас.
За щастие, когато колата се приближи, вътре видяхме семейна двойка на средна възраст, които изглеждаха по-скоро загрижени.
— Добре ли сте, хлапета? Посочих с палец зад мен.
— Колата ни поднесе на завоя и изскочихме от шосето. Бихте ли ни закарали до града, за да се обадя на татко?
Номерът мина. След петнадесетина минути те ни оставиха на бензиностанцията на края на града. Всъщност едва се отървахме от тях, защото настояваха да ни помогнат с още нещо. Накрая ги убедихме, че с нас всичко ще е наред. Изминахме пеша няколкото пресечки, оставащи до автогарата. Както очаквах, това градче не беше някакъв оживен транспортен център. Само три автобусни линии обслужваха града: две за някакви други ски курорти и една за Лоусън, щата Айдахо. А от Лоусън можехме да продължим към други направления.
Донякъде се надявах да открием Мейсън и спътниците му, преди да е пристигнал автобусът им. Тогава щяхме да ги върнем обратно без по-нататъшни неприятности. Но за съжаление нямаше и следа от тях. Симпатичната жена зад гишето за билети се сети за кои трима младежи я питаме и потвърди, че са си купили билети за Споукан през Лоусън.
— По дяволите — ядосах се аз. Жената учудено повдигна вежди. Обърнах се към Кристиан. — Имаш ли пари за два билета?
Двамата с Кристиан не разговаряхме много през целия път, с изключение на това, че му заявих какъв идиот е, като ревнува Лиса от Ейдриън. Когато наближихме Лоусън, той вече изглеждаше убеден в правотата ми, което си беше едно малко чудо. По пътя до Споукан спа през повечето време, но аз не можах. Все си повтарях, че всичко стана по моя вина.
Добрахме се до Споукан чак късно следобед. Наложи се да питаме няколко души, но накрая попаднахме на един, който да ни обясни къде е търговският център, за който Дмитрий ми бе споменал. Пътят от автогарата до него беше дълъг, но не беше невъзможно да го извървим. И без това след петте часа в автобуса краката ми се бяха сковали, така че малко движение щеше да ми дойде добре. Пък и слънцето вече клонеше към залез, така че и Кристиан не възрази срещу дългата разходка.