Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Обреченият гигант се разтърси в конвулсии, но възрастният свиърфнебъл не изпита съжаление. Беше доставил удоволствие на своя господар — в този момент от живота на Белвар Дисенгалп нищо друго не беше от значение.
Горе в публиката гордият собственик на шампиона-свиърфнебъл събираше печалбата си от злато и шишенца с вълшебни еликсири. Доволен от избора си, илитидът погледна към Белвар, който не спираше да удря и кълца трупа на великана. Въпреки че се наслаждаваше на гледката, на яростта на новия си шампион, крадецът на мисли бързо му изпрати телепатично съобщение, за да го накара да спре.
В края на краищата, мъртвият великан също беше част от облога. Нямаше смисъл да се похабява вечерята.
В сърцето на замъка на илитидите се издигаше огромна кула — гигантски кух сталагмит, конструиран така, че да помещава най-влиятелните членове на това странно общество. Вътрешността на гигантската каменна структура беше обвита от множество тераси и спираловидни стълби, а на всяко ниво живееха по няколко илитида. Най-важното помещение, обаче, беше неукрасеното, овално отделение, намиращо се на самото дъно на сталагмита — в него се помещаваше най-влиятелният от всички илитиди — централният мозък.
Тази безгръбначна маса от пулсираща плът, широка цели двайсет фута, стоеше в центъра на обществото на крадците на мисли и ги обединяваше в телепатична симбиоза. Мозъкът беше центърът на цялото им познание, менталното око, което пазеше земите им и което чу предупрежденията на илитида от Мензоберанзан, градът на мрачните елфи, намиращ се далече на изток. Централният мозък беше координатор на цялото съществуване на илитидите и играеше ролята на техен бог. Много малко роби се допускаха до тази специална кула, но имаше такива, чиито пръсти бяха деликатни и чувствителни и те имаха задължението да масажират божеството на илитидите, да го успокояват и милват с меки четки, да го обливат с топли течности.
Един от тях беше Дризт До’Урден.
Мрачният елф коленичи на широката пътека, която обикаляше цялата стая, и посегна да погали аморфната маса, усещайки всичко, която тя одобряваше или не одобряваше. Когато мозъкът се разстроеше, мрачният елф усещаше резките тикове и напрежението в набраздените тъкани, тогава той започваше да масажира по-усилено любимия си господар и така го успокояваше.
Когато мозъкът беше доволен, и Дризт беше доволен. Нищо друго нямаше значение на този свят — изгнаникът — мрачен елф беше открил своята цел в живота. Дризт До’Урден бе открил своя дом.
— Това е най-ценният ми пленник — каза крадецът на мисли с воднистия си, другоземен глас и показа всички шишенца и еликсири, които току-що бе спечелил.
Другите двама илитиди разшаваха четирипръстите си ръце, за да изразят съгласието си.
— Шампионът на арената — отбеляза един от тях на телепатичния им език.
— И пригоден да копае — добави третият на глас и изведнъж му хрумна една идея, която изникна в мислите и на останалите: — А може би и да гравира?
Тримата илитиди погледнаха към дъното на пещерата, където бяха започнали работите по новата им уютна пристройка. Първият крадец на мисли размърда пръсти и изгъргори:
— Още му е рано на този свиърфнебъл да се занимава с такъв робски труд. Първо искам да ми спечели още еликсири, още злато! Той е най-ценната ми плячка!
— След като всичките бяха заловени в засада… — каза вторият.
— Клюнестото изчадие се занимава с добитъка — обясни третият.
— А мрачният елф се грижи за мозъка — изгъргори господарят на Белвар. — Гледах го, докато се изкачвах към нашето помещение. Този накрая ще се утвърди като професионален масажист — това ще се отрази на удоволствието на мозъка, а и на всички нас — ще припечелим по нещо.
— А и онова — каза вторият илитид и побутна третия с едно от пипалата си.
Подсетен, крадецът на мисли показа фигурката от черен оникс.
— Магическа ли е? — попита господарят на Белвар.
— Със сигурност — отвърна телепатично вторият. — Свързана е с друго измерение. Одушевен камък предполагам.
— Призовахте ли същността му? — попита на глас първият.
Крадците на мисли стиснаха заедно юмруци — това беше жестът за отрицание на илитидите.
— Може да е опасно — обясни третият. — Решихме първо да огледаме звяра в собственото му измерение, преди да го призовем.
— Мъдро решение — съгласи се първият. — Кога заминавате?
— Веднага — каза вторият. — Ще дойдеш ли с нас?
Господарят на Белвар стисна юмруци, после показа една колбичка.