Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
От всички роби, пленени в тунелите отвъд замъка на илитидите, най-търсен беше Белвар Дисенгалп. Освен чудатия факт, че ръцете на гнома бяха изработени от митрил, той беше и идеално подходящ за двете длъжности, най-желани от всеки роб на илитидите — каменоделец, обработващ камъка, и гладиатор, биещ се на арената.
Когато гномът беше избутан напред, в търга на роби настана истински хаос. Наддаванията за злато, магически предмети, тайни заклинания и книги на познанието бяха съвсем забравени. В края на търга, възрастният надзирател беше продаден на трима илитиди — същите, които водеха отряда по залавянето му. Белвар, разбира се, нямаше да бъде уведомен за покупката, преди да е приключила; гномът беше отведен по един мрачен и тесен коридор и затворен в една малка, съвсем обикновена стая.
Малко по-късно в съзнанието му отекнаха три гласа, три различни телепатични гласа, които говореха на разбираем език и, които Белвар нямаше да забрави никога — гласовете на новите му господари.
Подвижната желязна решетка в стаята започна да се издига, крепостната врата се отвори и пред очите на Белвар се разкри добре осветена, овална зала с високи стени, над които се виждаха много редове, пълни с публика.
— Излез — нареди един от господарите и възрастният свиърфнебъл тръгна напред, изгарящ от желание да угоди на илитида.
Когато излезе от коридора, Белвар видя десетките крадци на мисли, насядали по каменните пейки. Тези странни същества сочеха от всички посоки с четирипръстите си ръце към него, а октоподните им лица бяха безизразни. Воден от телепатичната заповед, гномът успя да разпознае в тълпата господаря си, който оживено спореше и наддаваше в залаганията заедно с една група илитиди.
От другата страна на арената също се отвори една метална решетка и на подиума излезе огромен великан. Очите на чудовището веднага се впериха в публиката, сякаш то търсеше своя господар — смисълът на собственото си съществуване.
Малко по-късно, след като залаганията приключиха, господарят на Белвар започна да го окуражава:
— Това зло чудовище ме заплаши, мой храбър свиърфнебъл. Отмъсти за мен и го унищожи.
Белвар не се нуждаеше от повече подкани, нито пък великанът, който също бе получил подобно послание от господаря си. Гладиаторите яростно се хвърлиха един към друг, но докато великанът беше още млад и малко глупав, Белвар бе ветеран и то много умел.
В последния момент той се забави и се претърколи настрани. В един отчаян опит великанът се опита да го ритне, но вместо това се препъна и падна.
Това се проточи прекалено дълго.
Гномът вдигна своята ръка — чук и я заби в коляното на противника си. Костта се разтроши с трясък, наподобяващ пукот на мълния. Чудовището залитна встрани и почти се претърколи. Белвар това и чакаше — кирката му се заби в тлъстата задница на великана. Гигантът загуби равновесие, гномът се хвърли в краката му и го повали на земята.
Възрастният свиърфнебъл се изправи на секундата, скочи върху проснатия по очи великан и се затича към главата му. Чудовището бързо се окопити, сграбчи гнома за куртката и започна да го мята на всички страни, но въпреки това Белвар успя да забие кирката си право в гърдите му. Ревящ от болка и ярост, глупавият великан се опита да хвърли отвратителния си малък противник на земята и силно го дръпна назад. Ала острият връх на кирката се бе заклещил така здраво и дълбоко, че разцепи гърдите на гиганта и в тях зейна огромна рана.
Чудовището започна да се превива, да удря и да размахва ръце на всички страни, докато най-накрая се освободи от жестоката митрилна хватка. Едно огромно коляно нацели задницата на Белвар и го запрати надалеч. След няколко кратки отскока от земята, възрастният свиърфнебъл се изправи на крака, замаян и зашеметен от болка, но не и загубил желание да отмъсти за господаря си.
Той долови неясно одобрителните телепатични възгласи на всеки илитид в залата, но една ясна мисъл изскочи от мъглата в съзнанието му:
— Убий го! — заповяда господарят на Белвар.
Гномът дори не се замисли. Легнал по гръб на земята, великанът се държеше за гърдите, напразно опитвайки се да спре изтичащата си кръв. Раните, които досега беше получил, вероятно щяха да се окажат смъртоносни, но възрастният свиърфнебъл не можеше да се задоволи само с това. Отвратителното създание беше заплашило господаря му! Вдигнал заплашително своята ръка — чук, гномът се нахвърли върху главата на чудовището. С три бързи удара разтроши черепа на великана, после вдигна кирката и нанесе фаталния удар.