Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Ако разбираше в какво се състои проблемът, ако знаеше какво се бе случило с приятелите му, то може би щеше да се чувства щастливо.
Крадците на мисли подозираха, че в тялото на Трак се крие нещо много повече от едно клюнесто изчадие. Оцеляването на тяхното общество се основаваше на знанието и телепатията, ала илитидите не успяха да проникнат в обърканото съзнание на Трак, въпреки че съвсем ясно виждаха умствените процеси, протичащи в тялото му, обвито в твърда черупка, които коренно се различаваха от тези на обикновените чудовища, бродещи из Подземния мрак.
Крадците на мисли не бяха глупави и бяха наясно с опасностите, криещи се в менталното дешифриране и контрола върху съзнанието на едно опасно, двеста и петдесеткилограмово чудовище. Трак беше прекалено опасен и непредсказуем, за да го държат при останалите роби. Но в обществото, ръководено от тях, имаше място за всеки.
Трак се намираше на един каменен остров — равна скала, широка около петдесет ярда и заобиколена от дълбок ров. Наоколо имаше и други същества — малко стадо роти и няколко съвсем изтощени дуергари, които очевидно бяха прекарали много време под смазващото влияние на илитидите. Сивите джуджета седяха или стояха прави, лицата им бяха безизразни, вперени в нищото и очакващи, както Трак скоро разбра, реда си на богатата трапеза на жестоките робовладелци.
Трак обиколи целия остров в търсене на начин да избяга, въпреки че един печ би разбрал, че това е невъзможно. Над пропастта се простираше само един мост, но той беше магически — прибираше се и залепваше до другата страна на рова всеки път, когато не се използваше от крадците на мисли.
Няколко илитида, водещи един роб — великан, се приближиха до ръчката, която служеше за вдигане и спускане на моста, и веднага изпратиха телепатичните си заповеди към Трак. В хаоса на съзнанието му се появи една-единствена мисъл, подтикваща го към действие, и клюнестото изчадие разбра каква е ролята му на този остров. То беше пастир на стадата. Крадците на мисли искаха едно сиво джудже и едно от създанията рот; пазачът на робите се подчини безропотно и се залови за работа.
Нито една от жертвите му не се противопостави. Трак бързо изви врата на сивото джудже, после със същата прецизност разби и черепа на говедото. Усети, че илитидите са доволни и това породи странни чувства в душата му — най-силното, от които беше чувството за удовлетвореност.
Клюнестото изчадие вдигна двата трупа и се приближи към края на острова, там, където от другата страна стояха илитидите. Един от тях отново бутна лоста и Трак забеляза, че той се задвижваше напред, към острова — това беше важно, но в този момент клюнестото изчадие не можеше да разбере защо. Мостът от камък и метал забуча, затрепери и се изстреля от стената. Започна да се разстила напред към острова, докато не достигна твърдата земя под краката на Трак.
— Ела при мен — изпрати телепатичната си заповед илитидът.
Клюнестото изчадие може би щеше да се противопостави, ако бе видяло смисъл в това. То пристъпи напред и мостът изскърца под тежестта му. Трак бе стигнал почти до средата, когато се чу друг глас:
— Спри! Остави телата! Остави телата! — повтаряше гласът. — Върни се на острова!
Клюнестото изчадие се замисли. Яростта отново завладя душата му; гневният печ, загубил приятелите си, напълно приемаше и се съгласяваше с това усещане. От врага го деляха само няколко крачки.
По команда на илитидите, великанът пристъпи към моста. Чудовището беше малко по-високо от Трак и почти толкова едро; нямаше оръжие и едва ли можеше го да спре, но до него стоеше по-сериозен противник. Илитидът, който бе дръпнал лоста, стоеше неподвижен, а едната му ръка, приличаща на израстък с четири пръста, нетърпеливо стискаше и отпускаше ръчката.
Трак нямаше да успее да стигне до другия край на моста, а и да премине покрай застаналия на пътя му великан — той щеше да се прибере и клюнестото изчадие щеше да полети към дъното на пропастта. С неохота то остави телата и се върна на острова си. Великанът пристъпи напред и прибра труповете на мъртвото джудже и говедото — храната на господарите си.
Илитидът дръпна лоста и само за миг вълшебното съоръжение се спусна надолу и се залепи за стената на пропастта, оставяйки Трак в пълна безизходица.
— Яж — заповяда един от крадците на мисли.
Когато заповедта нахлу в съзнанието на Трак, край него минаваше един рот и клюнестото изчадие, без да мисли проби черепа му с огромните си нокти.
Когато илитидите си тръгнаха, Трак седна и се нахрани, наслаждавайки се на вкуса на кървавото месо. Същността му на клюнесто изчадие надделя изцяло над него, докато пируваше, но всеки път, когато извърнеше поглед към пропастта и замъка на илитидите, тъничкият глас на печ, заговаряше в душата му с тъга за Белвар и Дризт.