Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Илитидът повтори атаката, но клюнестото изчадие мина право през фунията от ментална енергия и размаза отвратителното създание с един удар на ръката си, завършваща с огромен нокът.
Трак се озърна наоколо, после вдигна глава и погледна нагоре. Другите илитиди се спускаха от тавана; двама от тях държаха Дризт за глезените. Отвориха се още невидими портали. От всеки ъгъл на пещерата срещу Трак започнаха да се сипят вълни от ментална енергия и защитата на раздвоеното му съзнание бързо отслабна. Отчаяние и неконтролируем гняв завладяха душата на Трак.
В този момент той беше просто едно клюнесто изчадие, което се подчиняваше само на инстинктите, яростта и жестокостта на чудовищната си природа. Но дори твърдата му черупка не беше достатъчно здрава за менталните атаки на илитидите.
Трак се втурна срещу двамата, който държаха Дризт.
Не беше изминал и половината път, когато мрак погълна съзнанието му.
Беше коленичил на пода — само това усещаше. Трак лазеше по земята; отказваше да се предаде, отказваше да успокои гнева си.
После клюнестото изчадие се строполи на земята и в съзнанието му нямаше място нито за Дризт, нито за Белвар, нито дори за чистата ярост.
Имаше само мрак.
Четвърта част
Безсилие
През живота си неведнъж съм се чувствал безпомощен. Може би няма по-силна болка от онази, породена от отчаянието и безсилната ярост. Порязването от меча по рамото на война не може да се сравни със страданието, което изпитва затворникът при удара с камшик. Злокобното оръжие може и да не засегне тялото на безпомощния парник, но със сигурност ще се вреже болезнено в душата му.
Всички ние, по едно или друго време, се чувстваме затворници — пленници на самите нас или на очакванията на тези, които ни заобикалят. Това е бреме, с което всички се нагърбваме. Всички го ненавиждат, но много малко се научават да се справят с него. В това отношение се чувствам щастливец, защото животът ми премина по правия път на самоусъвършенстването.
Всичко започна в Мензоберанзан под критичните погледи на безмилостните жрици на злата богиня — Кралицата на Паяците. Оттогава досега, предполагам, животът ми се е променил само за добро.
Някога бях млад и упорит; вярвах, че мога да се изправя сам срещу всички, вярвах, че съм достатъчно силен, за да победя враговете си с меч и с принципи. Бях арогантен, бях убеден, че с много упорство ще успея да се преборя и с чувството за безсилие.
Непреклонна, глупава младост.
Сега, когато се връщам към онези години, трябва да си призная, че рядко съм се изправял сам срещу някого, рядко ми се е налагало да се боря сам. Винаги с мен са били приятелите ми — истинските ми и верни приятели. Винаги са ме подкрепяли, дори когато съм смятал, че не се нуждая от ничия помощ, дори когато не съм знаел, че го правят.
Закнафейн, Белвар Дисенгалп, Трак, Муши, Бруенор, Риджис, Кати-Бри, Уолфгар и, разбира се, Гуенивар — скъпата ми Гуенивар — това бяха приятелите — тези, които оправдаха принципите ми, които ми дадоха сила да се изправя срещу всеки неприятел, без значение истински или въображаем. Това бяха другарите, които ми помогнаха да преодолея безсилието, яростта и отчаянието.
Това бяха приятелите, на които дължа живота си.