Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Илитидът заведе гнома в задната стая и го сложи да седне на една съвсем обикновена каменна маса. После изведнъж започна да го обсипва с телепатични предложения и въпроси, за да ангажира съзнанието му, докато намести изваденото рамо и го превърже. Крадците на мисли винаги можеха да нахлуят в мислите на всяко едно същество още при първия контакт с него, без значение дали ще използват менталната атака или телепатичната комуникация, но да постигнат пълен контрол над съзнанието на някого можеше да им отнеме седмици, дори месеци. С всяка една среща естествената устойчивост на подчинените им отслабваше и те разкриваха все повече и повече от спомените и емоциите си.
Господарят на Белвар беше решен да узнае всичко за чудатия свиърфнебъл — за странните му, изкусно изработени ръце и за необичайната компания, с която бе дошъл. Този път, докато претърсваше в съзнанието му, крадецът на мисли се спря върху ръцете на гнома, защото чувстваше, че робът не използва целия им капацитет.
Мислите на илитида нахлуваха и претърсваха из основи съзнанието на възрастния свиърфнебъл, докато накрая не откриха едно простичко заклинание.
— Биврип? — попита илитидът.
Съвсем несъзнателно, като по рефлекс, Белвар удари ръцете си една в друга, ала потрепери от болка при рязкото движение.
Крадецът на мисли оживено разшава пръстите и пипалата си. Току-що се бе докоснал до нещо важно, нещо, което можеше да направи неговия шампион още по-силен. Но ако му позволеше да си спомни заклинанието, щеше да му върне част от истинската същност — ясен спомен от дните преди робството.
Илитидът подаде на Белвар още един лечебен еликсир, после се огледа наоколо, за да проучи вещите му. Ако гномът останеше гладиатор, щеше да се наложи да се срещне отново с клюнестото изчадие в реванш — беше прието двубоите винаги да се преиграват след равенство. Господарят на възрастния свиърфнебъл се съмняваше, че любимецът му ще оцелее след още една битка с бронирания шампион.
Освен ако…
Дайнин До’Урден яздеше гущера си през най-гъсто населения район в града — районът с най-низшите домове в йерархията на Мензоберанзан. Качулката на неговия пиуафуи беше спусната ниско над очите му и този път елфът не носеше символа на своя дом — никой не можеше да го разпознае като благородник от управляваща фамилия. Тайнствеността беше негов съюзник — тя го предпазваше от стотиците дебнещи очи в тази опасна част на града и от неодобрителните погледи на майка му и сестра му. Дайнин беше оцелял дълго и познаваше опасностите, които криеха самодоволството и непредпазливостта. Живееше в състояние на постоянна параноя — никога не знаеше дали Малис и Бриса не го наблюдават.
Група страшилища бавно се отмести от пътя на гущера. Пренебрежителното отношение на робите веднага възпламени яростта в гордата душа на първия син на До’Урден. Ръката на Дайнин инстинктивно посегна към камшика, прикрепен на колана му. Ала мрачният елф запази самообладание и си припомни какви могат да бъдат последствията, ако самоличността му бъде разкрита. Той остави нахалните гоблини и продължи напред. После сви край поредния остър завой и тръгна по протежение на реда от сталагмити възвишения, свързани едно с друго.
— Значи ме откри — чу отнякъде познат глас.
Изненадан и уплашен, Дайнин спря животното си и замръзна на седлото. Знаеше, че в тялото му са прицелени поне дузина малки арбалети.
Мрачният елф извърна бавно глава и видя приближаващия се Джарлаксъл. Тук, в сенките, наемникът изглеждаше някак по-различен от мазния, възпитан и угодлив елф, който бе срещал в дома До’Урден. Може би това се дължеше на присъствието на двамата добре въоръжени охранители, застанали от двете му страни или пък на отсъствието на матрона Малис, която не беше тук, за да го предпази.
— Трябва да искаш разрешение, преди да влезеш в чужд дом — промълви Джарлаксъл. Гласът му звучеше спокойно, но в него се усещаха и леки заплашителни нотки. — От добро възпитание.
— Аз съм навън, на улицата — напомни му Дайнин.