Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
- Не! - Тонът му беше същият, предупредителен.
Пуснах го веднага. „Той ми казва НЕ?“ Имах чувството, че съзнанието ми се вледенява, пада и се пръска на парчета. Това не се беше случвало никога. Подсъзнанието ми ме погледна със свити устни, свали надолу очилата с полумесеците и ми каза с очи: „Този път наистина прееба нещата“. Все едно ми бяха ударили шамар. „Отхвърли ме?“ И гъсто, тежко, грозно чувство на несигурност плъзна в тялото ми, а парчетата от съзнанието ми повтаряха: „Той не ме иска вече“. Болката беше над всичко, което можех да понеса.
Крисчън се обърна и с облекчение забелязах, че не е съвсем безразличен към допира ми. Стисна брадичката ми, вдигна главата ми към лицето си и очите ми потънаха в неговите. Гледаше ме войнствено.
- Не разбираш ли, че съм бесен!? На теб! По дяволите, бесен съм! - Гласът му беше тих, сериозен. Той опря челото си в моето и затвори очи. Вдигнах ръка и погалих лицето му.
- Моля те, не ми се сърди. Мисля, че преиграваш - прошепнах.
И тогава той се изправи и ме погледна така, че ръката ми се
прибра от само себе си.
- Преигравам? Преигравам? - Ръмжеше като обезумял звяр. -Някакъв шибан луд влиза в апартамента ми да отвлече жена ми, а ти ми говориш, че преигравам? - Заканата в гласа му беше ужасяваща, а очите му горяха в моите, все едно аз бях шибаният луд.
- Но... аз нямах това предвид. Мислех, че говорим за това, че не се прибрах.
Той затвори очи като да потисне силна болка и поклати глава.
- Крисчън, аз не бях тук - опитах се да го успокоя.
- Знам - прошепна той и отвори очи. - И всичко това защото не можеш да склониш да изпълниш една шибана моя молба -каза горчиво и сега вече нямаше какво да кажа. - Не искам да обсъждам това сега, под душа. Бесен съм, Анастейжа. Караш ме да поставям под съмнение преценката си. - Обърна се и ме остави вледенена, замръзнала под врялата вода.
„Мамка му. Мамка му. Мамка му!“
И чак тогава започнах да осъзнавам думите му. Отвличане? Джак е искал да ме отвлече? Спомних си залепващата лента в джоба му, но тогава не исках да мисля за какво му е била нуж-на. Дали Крисчън имаше друга информация? Измих лицето си набързо, светкавично сапунисах косата си. Исках да знам. Трябваше да знам. Нямаше да му позволя да ме държи на тъмно този път. Не и за това.
Когато излязох, вече го нямаше. Саркастично отбелязах, че се е облякъл доста бързо. С мълниеносна скорост сложих роклята с цвят на слива, с пълното съзнание, че той я харесва. Обух черни сандали. Изсуших отгоре-отгоре косата си, само с кърпата, сплетох я и я вдигнах на кок. Пъхах диамантени обеци в ушите си, побягнах към банята да си сложа грим и след цялото бързане застанах пред огледалото и видях бледото си лице. Винаги толкова бледа! Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си. Налагаше се да се изправя пред последствията от решението си - да се забавлявам с приятелката си. Въздъхнах. Той никога нямаше да погледне на нещата така.
Нямаше го и в голямата стая. Госпожа Джоунс си вършеше работата в кухнята.
- Добри утро, Ана.
- Добро да е! - Усмихнах й се широко и искрено. Все още ме наричаше Ана.
-Чай?
- Да, благодаря.
- Ще хапнеш ли?
- Да. Може ли омлет тази сутрин?
- С гъби и спанак?
- И кашкавал.
- Ей сега ще стане.
- Къде е Крисчън?
- Господин Грей е в кабинета си.
- Закусил ли е? - Погледнах двете чинии на плота.
- Не, госпожо.
- Благодаря.
Крисчън говореше по телефона. Беше по бяла риза и без вратовръзка. Излъчваше спокойствие и увереност. Главният изпълнителен директор в роля. Как лесно може да те заблуди външният вид. Може би нямаше да ходи до офиса. Той ме погледна и поклати глава, за да ми покаже, че не съм добре дошла. Мамка му! Отритната, изхвърлена! Тръгнах към кухнята. И тогава се появи Тейлър - със строг костюм, като изваден от кутийка, свеж, ще кажеш, че е спал поне осем часа.
- Добро утро, Тейлър - поздравих го и се опитах се да преценя поне неговото настроение. Очаквах да видя и нещо като следа, нещо, което да ме насочи, да ми подскаже какво става.
- Добро утро, госпожо Грей - отвърна той и в тези четири думи долових съчувствието му.
Усмихнах му се състрадателно. Знаех, че е трябвало да понася ужасното настроение на Крисчън през целия полет до Сиатъл.
- Как мина полетът? - престраших се да попитам.
- Бавно, госпожо Грей. - Успя да събере всички емоции само в това „бавно“. - А вие как сте, ако смея да попитам?
- Добре.
- Извинете ме ~ каза той и тръгна към кабинета на Крисчън. Хм. Значи Тейлър може да влиза, но не и аз.
- Ето, готово - каза госпожа Джоунс и постави закуската пред мен. Апетита ми го нямаше никакъв, но се насилих да ям, за да не я обидя.