Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
Каква вечер! Исках да седна в скута му и да слушам как ми казва, че ме обича въпреки че никога не правя това, което ми се казва. Но това нямаше да се случи, не и до вечерта. И после се сетих, че не ми беше казал, че е утроил охраната на цялото семейство, и врътнах очи. Какво бяха намерили в компютъра на Джак? Как ме вбесяваше тази негова потайност! Но точно сега не ме беше грижа за това. „Искам си съпруга! Липсва ми!“
- Как си, Ана? - попита нежно госпожа Джоунс и ме извади от кашата на обърканите ми чувства и мисли. Погледнах я и тя ми подаде сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Очите й блещукаха спокойно. Не бях яла такъв сандвич от години. Усмихнах се благодарно и отхапах огромна хапка.
Когато най-сетне се добрах до леглото, се свих на неговата възглавница, облечена в неговата тениска. Всичко миришеше на него. И заспах, тихичко пожелавайки му лека нощ, сладки сънища и... добро настроение.
Стреснах се. Беше светло. Главата ме болеше. Слепоочията ми пулсираха. „О, дано не е махмурлук!“ Бавно и много предпазливо отворих очи и забелязах, че столът в спалнята е преместен. И на него седеше Крисчън. Беше със смокинг, папийонката му беше напъхана в горния джоб. Помислих, че сънувам. Едната му ръка беше преметнатата през стола, а в другата държеше кристална чаша с... бренди? Уиски? Нямах представа какво пие. Седеше, кръстосал крака. Носеше черни чорапи и официални обувки. Единият му лакът бе опрян на облегалката на стола, а показалецът му бавно и ритмично минаваше по долната му устна. Очите му горяха гробовно, в пълен контраст с крехката утринна светлина, но като цяло изражението му беше не заключено, а за-лостено.
Сърцето ми спря. Той беше тук! „Как е дошъл? Трябва да е излетял през нощта. Откога седи и ме гледа как спя?“
- Здравей - прошепнах.
Той ме изгледа много хладно и сърцето ми отново спря. О, не! Той отмести пръста си от устата, изпи на една глътка остатъка от питието и остави чашата на нощната масичка. В мен заблещука слаба надежда, че ще ме целуне. Но той не го направи. Седна и пак ме погледна, напълно безизразно.
- Добро у тро - каза накрая. Гласът му беше много, много тих и вече знаех, че е все още ядосан. Истински ядосан.
- Върнал си се.
- Така излиза.
Бавно се надигнах и седнах, без да отделям очи от него. Устата ми беше пресъхнала.
- От колко време седиш тук и ме гледаш?
~ Достатъчно дълго.
- Все още си ми ядосан. - Едва произнесох думите.
Той ме изгледа, като че ли обмисляше отговора си.
- Ядосан? - Опипа думата, прецени я, не му хареса. - Не, Ана, не съм ядосан. Неизмеримо повече от ядосан.
Мамка му! Опитах се да преглътна. Трудно е да преглъщаш със суха уста.
- Неизмеримо повече... това не звучи добре.
Той ме гледаше абсолютно безучастно, затворено, мълчаливо. Голо, тежко мълчание увисна над нас и ни запрати в различни краища на... света. Пресегнах се към чашата с вода и отпих жадно. Надявах се водата да успокои пулса ми.
- Райън хвана Джак. - Оставих чашата на неговото нощно шкафче.
- Знам - каза той ледено.
Разбира се, как няма да знае.
- Колко време ще ми отговаряш с по една дума?
- Дълго - каза той след дълга пауза, само веждите му се мръднаха едва-едва, като че ли не очакваше да чуе този въпрос.
„Ох... добре. Какво да правя? Да се защитавам? Защитата като най-добра атака? Не беше ли обратното?“
- Съжалявам, че не се прибрах веднага.
- Сериозно ли?
- Не - отвърнах, защото това си беше истината.
- И го казваш защото...
- Защото не искам да си ядосан.
Той въздъхна тежко, все едно бе задържал напрежението си от хиляди часове, и прокара ръка през косата си. Изглеждаше така красив. Бесен и красив. Изпивах го с поглед. Крисчън беше при мен - гневен, но жив и здрав.
- Мисля, че детектив Кларк иска да говори с теб.
- Знам.
- Крисчън, моля те...
- Какво?
- Не бъди така студен.
Веждите му мръднаха леко изненадано.
- Анастейжа, в момента не изпитвам студенина. Горя. Изгарям от гняв. Не знам как да се справя с тези... - махна с ръка, търсеше думата - чувства - довърши саркастично, горчиво.
Откровеността му ме срази. Всичко, което исках, бе да седна в скута му. За това копнеех, откакто се бях прибрала снощи. Станах, приближих се до него. Изненадата му премина в шок, когато седнах в скута му и се свих. Не ме отблъсна, макар че очаквах да направи точно това. След няколко... удара на сърцето ми той обви ръцете си около мен и зарови нос в косата ми. Миришеше на уиски. „Колко е пил?“ Миришеше и на неговия шампоан, и на... Крисчън. Зарових нос във врата му. Той въздъхна още веднъж, по-дълбоко.