Принцеса с часовников механизъм

Уил се размърда в креслото до леглото на Джем. Седеше в него от

часове и гърбът му започваше да се схваща, ала въпреки това отказваше

да помръдне. Нали парабатаят му би могъл да се събуди във всеки един

момент и би очаквал да го завари там.

Поне не беше студено. Бриджет беше запалила огъня в камината.

Влажните дърва пукаха и пращяха, като от време на време изпращаха рояк

искри във въздуха. Нощта отвъд прозорците беше тъмна, без намек за

синева или облаци — единствено ненарушавана от нищо чернота, която

сякаш беше нарисувана върху стъклото.

Цигулката на Джем беше облегната в долната част на леглото, а

бастунът му, все още изцапан с кръв от битката в двора, беше до нея. Джем

лежеше съвършено неподвижен, облегнат на няколко възглавници. По

лицето му не бе останал никакъв цвят. Уил имаше чувството, че го вижда

за първи път след дълго отсъствие — онзи кратък миг, когато човек

обикновено си дава сметка за промените върху едно познато лице, преди

да свикне с тях и да престане да ги забелязва. Джем изглеждаше толкова

слаб — как бе могъл Уил да не го види? — плътта по костите на бузите,

челюстта и челото му се беше стопила и той сякаш беше изтъкан

единствено от вдлъбнатини и ъгли. Затворените клепачи и устните му

имаха леко синкав оттенък. Ключиците му бяха извити като нос на кораб.

Уил се укоряваше сурово. Как бе могъл през всички тези месеци да не

разбере, че Джем умира... толкова бързо, толкова скоро? Как така не бе

видял тъмната сянка на оная с косата?

— Уил... — Тих шепот долетя откъм вратата. Той вдигна бавно поглед

и видя Шарлот да подава глава през прага. — Имаш... посетител.

Момчето примигна, когато Шарлот се отдръпна и Магнус Бейн я

заобиколи, за да влезе в стаята. За миг не знаеше какво да каже.

— Твърди, че ти си го повикал. — В гласа на ръководителката на

Института се долавяше съмнение, докато Магнус, облечен в оловносив

костюм, стоеше с безразличен вид и бавно сваляше ръкавиците от

тъмносива ярешка козина от тънките си кафяви ръце.

— Наистина го повиках — каза Уил с чувството, че се събужда от сън.

— Благодаря ти, Шарлот.

Тя му отправи поглед, в който се четеше смесица от съчувствие и едно

неизречено „Ти отговаряш за последствията, Уил Херондейл“, след което

излезе от стаята, затваряйки подчертано внимателно вратата след себе си.

— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво.

Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а

ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова

странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като