Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Тя ме гушка на лъжичка.
Слушам й дишанията, изброявам десет, после десет мои.
— Мам?
— Да.
— Мислиш ли за по-лошите неща?
— Понякога. Понякога ми се налага.
— И на мен.
— Но после ги изкарвам от главата си и заспивам.
Пак ни броя дишанията. Опитвам се да се ухапя, рамото, боли. Вместо да мисля за маймуните, мисля за всички деца в Навън, как не са в Телевизор, истински са, ядат и спят, и пишкат, и акат като мен. Ако имам нещо остро и ги убода, ще им потече кръв, ако ги погъделичкам, ще се засмеят. Ще ми се да ги видя, но свят ми се завива, дето са толкова много, а аз съм само един.
— Значи разбра? — пита Мам.
Лежа в леглото ни в Стая Номер Седем, а тя само седи на ръба.
— Аз тук си дремвам, ти в Телевизор.
— Всъщност истинското аз ще е долу в кабинета на доктор Клей и ще говори с хората от телевизията — казва тя. — Само снимката ми ще бъде във видеокамерата, а довечера вече и по телевизията.
— Защо ти искаш да говориш с лешоядите?
— Повярвай ми, изобщо не искам. Просто трябва да им отговоря на въпросите веднъж завинаги, за да престанат да питат. Ще се върна съвсем скоро, става ли? Преди да си се събудил, почти е сигурно.
— Добре.
— А утре ще имаме приключение, помниш ли къде ще ни водят Пол и Дийна, и Бронуин?
— В Природонаучния музей, за да видим динозаврите.
— Точно така. — Става.
— Една песен.
Мам сяда и пее „Слез ниско, колеснице небесна“, но е прекалено бързо, а и гласът й все още стърже от настинката. Дърпа ми ръката да погледне часовника с числата.
— Друга.
— Чакат ме…
— Искам и аз да дойда — ставам и прегръщам Мам.
— Не, не искам да те виждат — казва тя и ме слага обратно на възглавницата. — Заспивай сега.
— Сам не ми се спи.
— Ще се измориш, ако не подремнеш. Пусни ме, моля те! — Мам маха ръцете ми от нея. Аз ги заплитам по-здраво, за да не може. — Джак!
— Остани.
Увивам и крака около нея.
— Слез от мен. Вече закъснявам. — Ръцете й ми натискат раменете, но аз държа още повече. — Не си бебе. Казах да слезеш.
Мам бута толкова силно, че внезапно падам, бутането й ми удря главата в масата прааас. Тя си удря ръката в устата.
Аз пищя.
— О — казва тя, — о, Джак, о, Джак, толкова съм…
— Как върви? — главата на доктор Клей е във вратата. — Екипът е готов и те чака.
Аз плача по-силно от всякога, държа си счупената глава.
— Не мисля, че ще се получи — казва Мам, гали наморавото ми лице.
— Все още можеш да се откажеш — казва доктор Клей и се приближава.
— Не, не мога, това е за фонда за колежа на Джак.
Той мръщи уста.
— Вече говорихме дали това е основателна причина…
— Не искам да ходя в колеж — казвам аз, — искам да отида в Телевизор с теб.
Мам изпухтява дълго.
— Промяна в плана. Може да слезеш само да гледаш, ако не казваш нито дума, съгласен?
— Да.
— Нито дума.
Доктор Клей казва на Мам:
— Мислите ли, че идеята наистина е добра?
Ама аз си обувам разтегливите обувки бързо-бързо, главата ми е още замаяна.
Кабинетът му е напълно разместен и пълен с човекове и светлини, и машини. Мам ме слага на един стол в ъгъла, целува ми счупеното на главата и прошепва нещо, което не чувам. Отива при един по-голям стол и мъж човек й закачва малка черна буболечка на якето. Една жена идва с кутия бои и започва да рисува лицето на Мам.
Разпознавам Морис, нашия адвокат, той чете страници.
— Трябва да видим монтираната версия, също и суровата — казва той на някого. Гледа ме втренчено, после размахва пръсти. — Хора? — казва го по-силно: — Извинете? Момчето е в стаята, но камерата не може да го показва, без кадри, снимки за лично ползване, нищо, ясно ли е?
После всички гледат мен, аз стискам очи.
Когато ги отварям, различен човек стиска ръката на Мам, ихааа, това е жената с бухналата коса от червеното канапе. Канапето обаче не е тук. Никога преди не съм виждал истински човек от Телевизор, ще ми се да беше Дора.
— Началото е материалът ти с поглед отгоре върху бараката, да — казва й някакъв мъж, — после постепенно преминаваме към нея в близък план, после е кадърът с двамата. — Жената с бухналата коса ми се усмихва извънредно широко. Всички говорят и се движат насам-натам, аз пак си затварям очите и си натискам дупките на ушите, както каза доктор Клей, когато ми дойде в повече. Някой брои: