Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— А, искам да кажа… като новопристигнали.
Когато приключвам, Норийн намира стаята, където Мам седи и държи ръцете на един човек с шапка с козирка. Той скача и казва на Мам:
— Казах на майка ти, че не искам…
Мам го прекъсва.
— Татко, това е Джак.
Той клати глава.
Ама аз съм Джак, той друг ли очакваше?
Гледа масата, цял се е изпотил на лицето.
— Не се обиждай.
— Как така „не се обиждай“? — Мам говори почти с викове.
— Не мога да стоя в една стая. Тръпки ме побиват от това.
— Няма никакво „това“. Той е момче. На пет години е — изгърмява тя.
— Не се изразявам правилно, аз… от часовата разлика е. Ще ти се обадя после от хотела, става ли? — Мъжът, който ми е Дядо, минава покрай мен, без да гледа, почти до вратата е.
Чувам трясък, Мам е ударила по масата с ръка.
— Не, не става!
— Добре, добре.
— Татко, седни.
Той не мърда.
— Той е всичко за мен — казва тя.
Баща й? Не, мисля, че „той“ съм аз.
— Разбира се, съвсем естествено е. — Мъжът Дядо си избърсва кожата под очите. — Само че аз мисля единствено за онзи звяр и какво е…
— О, значи предпочиташ да мислиш за мен като за умряла и погребана?
Той пак поклаща глава.
— Тогава го приеми. Върнах се…
— Това е чудо — казва той.
— Върнах се, с Джак. Това са две чудеса.
Той слага ръка на дръжката на вратата.
— Точно в момента просто не мога…
— Последен шанс — казва Мам. — Седни.
Никой нищо не прави.
После Дядо отново идва до масата и сяда. Мам посочва стола до него, така че аз се качвам, макар че не искам да съм там. Гледам си обувките, съвсем са се смачкали по краищата. Дядо си сваля шапката, гледа ме.
— Радвам се да се запознаем, Джак.
Не знам кои обноски, така че казвам:
— За нищо.
По-късно с Мам сме в леглото и аз бозкам в тъмното.
Аз питам:
— Защо не искаше той да ме види? Пак ли беше грешка, като ковчега?
— Нещо такова — изпухтява Мам. — Той мисли… мислел е, че ще ми е по-добре без теб.
— Някъде другаде?
— Не, ако не беше се раждал. Представяш ли си само?
Опитвам се, но не мога.
— Тогава щеше ли пак да си Мам?
— Ами не, нямаше. Така че идеята е много тъпа.
— Той истинският Дядо ли е?
— Боя се, че да.
— Защо се бояш?
— Искам да кажа, че да, той е.
— Твоят татко откогато си била малко момиченце в хамака?
— Още от бебе, на месец и половина — казва тя. — Тогава са ме занесли у дома от болницата.
— Защо мамата с корема те оставила там? И това ли е било грешка?
— Мисля, че е била изморена. Била е млада. — Мам се изправя и сяда да си издуха носа много шумно. — Татко скоро ще се стегне.
— Какво има да стяга?
Тя като се смее.
— Искам да кажа, че ще се държи по-добре. Повече като истински дядо.
Като Додя, само че той не е истински.
Заспивам суперлесно, но се будя разплакан.
— Няма нищо, няма нищо. — Това е Мам, целува ми главата.
— Защо не гушкат маймуните?
— Кой?
— Учените, защо те не гушкат бебетата маймуни?
— О! — След секунда казва: — Може би ги гушкат. Може би бебетата маймуни се научават да харесват човешкото гушкане.
— Не, ама ти каза, че са особени и се хапят.
Мам мълчи.
— Защо учените не върнат майките маймуни и не кажат извинявай?
— Не знам защо ти разказах за това, случило се е много отдавна, преди да се родя.
Кашлям и няма на какво да си издухам носа.
— Недей да мислиш повече за бебетата маймуни, нали? Те вече са добре.
— Не мисля, че са добре.
Мам ме прегръща толкова силно, че ме заболява вратът.
— Ау!
Тя се помества.
— Джак, на света има много неща.
— Милиарди?
— Милиарди, милиарди. Ако се опитваш да ги побереш всичките в главата си, накрая ще се пръсне.
— Ама бебетата маймуни?
Чувам как диша странно.
— Да, някои от нещата са лоши.
— Като маймуните.
— И по-лоши даже — казва Мам.
— Какви по-лоши? — Опитвам се да се сетя за нещо по-лошо.
— Не сега.
— Може би като стана на шест?
— Може би.