Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Някой стои на вратата, аз скачам. Хюго е, не се усмихва.
— Аз скайпирам в два.
— Ъ? — казва Мам.
— Аз скайпирам в два.
— Извинявай, не знам за какво…
— Скайпирам на майка ми всеки ден в два следобед, сигурно вече от две минути ме чака, записано е в графика на вратата.
В стаята ни на леглото има малка машина с бележка от Пол. Мам казва, че е като онази, която слушала, когато Стария Ник я откраднал, само че на тази има картинки, които можеш да мърдаш с пръста си и не само хиляда песни, а милион. Сложила е топченцата в ушите си, кима на някаква музика, дето не чувам, и пее тихичко, че е милион различни човекове всеки ден.
— Нека аз.
— Казва се „Горчиво-сладка симфония“, когато бях на тринайсет, непрекъснато я слушах. — Слага едно топче в моето ухо.
— Прекалено силно. — Издърпвам го.
— Внимавай с него, Джак. Подарък ми е от Пол.
Не знаех, че е нейно, тоест не мое. В Стая всичко беше наше.
— Чакай, ето „Бийтълс“, ето една стара, която може да ти хареса, отпреди около петдесет години — казва тя. — „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.
Объркан съм.
— Човековете не се ли нуждаят от храна и такива работи?
— Е, да, но всичко това не си струва, ако нямаш и някого да обичаш — казва Мам, прекалено силно говори, продължава да преглежда имената с пръст. — Например направен е експеримент с бебета маймуни, един учен ги взел от майките им и ги държал сам-самички в клетка… и знаеш ли какво, не пораснали правилно.
— Защо не са пораснали?
— Не, станали по-големи, но били особени, защото никой не ги е гушкал?
— Как особени?
Тя щраква и изключва машинката.
— Всъщност, Джак, извинявай, не знам защо го споменах.
— Как особени?
Мам дъвче устна.
— Болни в главите.
— Като откачалките?
Тя кима:
— Хапели се и такива работи.
Хюго си реже по ръцете, но не мисля, че се хапе.
— Защо?
Мам пухти:
— Нали разбираш, ако майките им са били с тях, щяха да са гушкали бебчетата маймуни, но защото млякото е идвало само от маркучи, те… Оказва се, че любов им трябва не по-малко от мляко.
— Тази приказка е лоша.
— Извинявай. Наистина съжалявам. Не биваше да ти казвам.
— Не, биваше.
— Но…
— Не искам да има лоши приказки, не искам да ги знам.
Мам ме прегръща силно.
— Джак, малко странно се държа тази седмица, нали?
Не знам, защото всичко е странно.
— Все обърквам нещата. Знам, че имаш нужда да бъда Мам, но сега ми се налага да си спомня и как да бъда себе си и е…
Ама аз мислех, че тя и Мам са едно и също.
Искам пак да изляза Навън, но Мам е прекалено уморена.
— Какъв ден е тази сутрин?
— Четвъртък — казва Мам.
— Кога е Неделя.
— Петък, събота, неделя…
— След три, както в Стая?
— Да, навсякъде седмицата има седем дни.
— Какво ще поискаме за Неделно лакомство?
Мам клати глава.
Следобед влизаме в микробуса, на който пише Клиника „Къмбарланд“, минаваме наистина през големите порти и тръгваме към останалия свят. Аз не искам, ама трябва да отидем да покажем на зъболекаря зъбите на Мам, дето още я болят.
— Там ще има ли човекове не наши приятели?
— Само зъболекарката и една асистентка — казва Мам. — Отпратили са всички останали, това е специално посещение само за нас.
Ние сме с шапките и яките тъмни очила, но не и слънцезащитното, защото лошите лъчи отскачат от стъклото. Позволяват ми да остана с разтегливите обувки. В микробуса има шофьор с бейзболна шапка, мисля, че е на без звук. Има специално столче върху седалката, което ме прави по-висок, за да не ми строши коланът гърлото, ако натиснем спирачки внезапно. Не ми харесва стегнатото на колана. Гледам през прозореца и си духам носа, днес е по-зеленикаво.
Много тя и много той по тротоарите, никога не съм виждал толкова много, чудя се всички ли са истински наистина, или само някои.
— Някои от жените са с дълга коса като нас — казвам аз на Мам, — но мъжете не.
— Е, някои го правят, рок звездите например. Не е правило, просто норма.
— Какво е…?
— Глупав навик, който всички имат. Искаш ли да те подстрижем? — пита Мам.
— Не.
— Не боли. Аз бях с къса коса преди… когато бях на деветнайсет.