Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Жената кима.
— Кърмили сте го. Всъщност това може да шокира някои от зрителите ни, но доколкото разбирам все още го правите?
Мам се смее.
Жената я гледа неразбиращо.
— В цялата тази история това е най-шокиращата подробност?
Жената пак си поглежда листовете.
— И ето ви вас и детето ви, осъдени на самотно затворничество…
Мам клати глава.
— Никой от нас нито за минута не е бил сам.
— А, да. Но, както казват в Африка, цяло село трябва, за да се отгледа едно дете.
— Ако има село. Ако няма обаче, може би трябват само двама души.
— Двама? Имате предвид вас и вашия…
Лицето на Мам замръзва.
— Имам предвид мен и Джак.
— А!
— Справихме се заедно.
— Това е прекрасно. Може ли да попитам… знам, че сте го научили да се моли на Христос. Вярата ви беше ли важна за вас?
— Беше… част от нещата, на които трябваше да го науча.
— Разбирам също и че телевизията ви е помагала да се справите с дните на отегчение?
— С Джак нито за минута не съм била отегчена — казва Мам. — Нито пък той, мисля си.
— Чудесно. Взели сте решение, което някои експерти наричат странно — да кажете на Джак, че светът е единайсет на единайсет фута, а всичко останало… всичко, което вижда по телевизията или разбира от няколкото си книжки… е просто измислица. Чувствахте ли се зле, че го заблуждавате така?
Мам не гледа дружелюбно.
— Какво трябваше да му кажа… Ей, там навън има цял свят на забавления, но на теб ти е забранен?
Жената засмуква устни.
— Така, сигурна съм, че нашите зрители са добре запознати с вълнуващите подробности около вашето спасяване…
— Бягство — казва Мам. Ухилва ми се.
Изненадан съм. Ухилвам се и аз, но тя сега не ме гледа.
— Да, бягство, също и арестуването на, ъъъ, предполагаемия виновник. Имахте ли чувството, през годините, че на този човек му пука… на някакво съвсем примитивно човешко ниво, дори изкривено… за сина му?
Очите на Мам застиват.
— Джак е само и единствено мой син.
— Това е наистина така, съвсем реално — казва жената. — Просто се питах дали, по ваше мнение, генетичната, биологичната връзка…
— Връзка нямаше — говори през зъби.
— И никога не сте установявали, че като погледнете Джак, се сещате откъде е дошъл?
Очите на Мам съвсем се стягат.
— Напомня ми само и единствено за себе си.
— Хмм — казва жената от Телевизор. — Сега, като се сетите за своя похитител, залива ли ви омраза? — Чака. — След като се изправите срещу него в съда, мислите ли, че някога ще можете да му простите?
Устата й се изкривява.
— Това не ми е приоритет — казва тя. — Мисля за него колкото се може по-малко.
— Осъзнавате ли в каква пътеводна светлина сте се превърнали?
— Пъте… не ви разбирам?
— Светлина на надеждата — казва жената и се усмихва. — Още щом обявих, че ще правим това интервю, зрителите ни започнаха да се обаждат, да изпращат имейли, есемеси, да ни казват, че сте истински ангел, символ на доброто…
Мам прави физиономия.
— Единственото, което сторих, беше да оцелея, а също се справих и доста добре с отглеждането на Джак. Достатъчно добре.
— Много сте скромна.
— Не, всъщност съм раздразнена.
Жената с бухналата коса премигва два пъти.
— Цялото това преклонение… аз не съм светица. — Гласът на Мам пак започва да се усилва: — Ще ми се хората да престанат да се отнасят с нас, сякаш сме единствените, които са преживявали нещо ужасно. Едва ли ще ми повярвате за какви неща чета в интернет.
— Други случаи като вашия?
— Ами да, но не само… искам да кажа, разбира се, че като се събудих в онази барака, си помислих, че по-лошо от моето едва ли има. Работата е там обаче, че робството не е нищо ново. А насилствено пленничество… знаехте ли, че в Америка има повече от двайсет и пет хиляди затворници в изолатори? Някои от тях — вече повече от двайсет години. — Ръката й сочи към жената с бухналата коса. — Що се отнася до децата… има места, където бебета лежат в сиропиталища по пет в една люлка, с биберони, залепени за устата, деца, изнасилвани от татковците си всяка вечер, деца в затвори и каквито други места се сетите, принудени да плетат килими, докато ослепеят…