Стая

Вече мога да слизам по стълбите много бързо по дупе туп-туп-туп, та зъбите ми тракат. Не мисля, че съм като маймуна, както казват човековете от вестниците, ама не знам, онези на Планетата на дивата природа нямат стълби.

За закуска изяждам четири пържени филии.

— Раста ли?

Мам ме гледа от горе до долу.

— С всяка изминала минута.

Отиваме да видим доктор Клей и Мам ме кара да му разкажа за сънищата си.

Той смята, че мозъкът ми вероятно прави пролетно почистване.

Аз го гледам и не разбирам.

— Сега, когато вече си в безопасност, той събира всички онези страшни мисли, които вече не ти трябват, и ги изхвърля под формата на лоши сънища. — Ръцете му пак се разтварят настрани.

Не казвам заради обноските, но всъщност той съвсем го е объркал. В Стая бях в безопасност, в Навън е страшното.

Доктор Клей вече говори с Мам за това, как тя иска да удари шамар на Баба.

— Това не е позволено — казвам аз.

Тя премигва.

— Не искам наистина. Само понякога.

— А преди да ви отвлекат, случвало ли ви се е да искате да я ударите? — пита доктор Клей.

— О, със сигурност — Мам го поглежда, после се смее като простенване. — Супер, животът ми вече се върна към нормалното.

Намираме друга стая с две неща, дето знам какво са, компютри. Мам казва:

— Отлично, ще изпратя имейли на няколко приятели.

— На кого от деветнайсетте?

— А, всъщност те са мои стари приятели, ти още не ги познаваш.

Сяда и прави щрак-щрак върху онова с буквите известно време, аз гледам. Тя се мръщи на екрана.

— Не мога да си спомня паролата.

— Какво е…?

— Такава съм… — покрива си устата. Диша стържещо през носа. — Както и да е. Ей, Джак, хайде да ти намерим нещо забавно, а?

— Къде?

Мърда мишката малко и изведнъж има снимка на Дора. Аз се приближавам да гледам, тя ми показва неща да щракам със стрелкичка, та да мога сам да играя играта. Слагам всички парченца от вълшебната чиния заедно и Дора и Ботичко пляскат с ръце и пеят песничка за благодаря. По-хубаво е даже от Телевизор.

Мам е с другия компютър и търси някаква книга с лица, която била ново изобретение, написва имената и то й ги показва усмихнати.

— Те много ли са стари? — питам аз.

— Повечето на двайсет и шест, като мен.

— Ама ти каза, че са стари приятели.

— Това просто означава, че съм ги познавала преди много време. Изглеждат толкова различни… — Слага си очите по-близо до снимките, мърмори неща като: „Южна Корея“ или „Вече разведена, стига бе…“.

Има друг нов уебсайт, който търси и намира, ама е за видеоклипове и песни, и разни други. Мам ми показва две котки да танцуват с обувки за балет, дето е смешно. После отива в други сайтове само с думи като „насилствено затваряне“ и „трафик“, казва дали може да я оставя да почете малко, така че аз опитвам играта с Дора пак и този път печеля Променлива звезда.