Зовът на кукувицата

– Защо според теб чичо ти не е дошъл да те поздрави, когато е посетил майка ти в деня на изписването ѝ от болницата?

Бристоу явно изпита силно неудобство.

– Някакъв спор ли имаше помежду ви?

– Не... не точно – отвърна Бристоу. – Бяхме в много стресиращ период в службата. Аз... не бива да говоря за това. Клиентска тайна.

– Да не е свързано с наследниците на Конуей Оутс?

– Откъде знаеш за това? – остро попита Бристоу. – Ърсула ли ти каза?

– Спомена нещичко.

– Боже милостиви. Грам дискретност не притежава.

– На чичо ти не му се вярваше, че госпожа Мей може да се е показала недискретна.

– Не се и съмнявам – с презрителен смях подхвърли Бристоу. – Това е... Сигурен съм, че мога да ти се доверя. Това е точно един от случаите, към каквито фирмата ни е силно чувствителна, защото при типа клиенти, които привличаме – хора със сериозно състояние, – всякакъв намек за финансови нередности би означавал смърт. Конуей Оутс поддържаше при нас значителна клиентска сметка. Всички суми са налични и точни, но наследниците му са алчна банда и претендират, че неправомерно са харчени пари. Предвид колко нестабилен е пазарът и колко несъстоятелни станаха инструкциите на Конуей към края, би трябвало да са благодарни, че изобщо остана нещо. Тони е много раздразнителен заради цялата тази история и... ами той е човек, който обича да прикача вината някому. Имаше сцени. Понесох своя дял критика. Обикновено аз съм му крив на Тони.

От това колко умърлушен взе да става Бристоу, Страйк прецени, че наближават кантората му.

– Имам трудности при осъществяването на контакт с няколко полезни свидетели, Джон. Има ли шанс да ме свържеш с Ги Соме? Хората му твърдо не допускат никого до него.

– Мога да опитам. Ще му се обадя днес следобед. Той обожаваше Лула, сигурно ще иска да помогне.

– Съществува и въпросът с рождената майка на Лула.

– О, да – въздъхна Бристоу. – Имам някъде данни за нея. Тя е ужасна жена.

– Виждал ли си я?

– Не, съдя по онова, което Лула ми е казвала, а и по всичко, изписано във вестниците. Лула бе решена да открие произхода си и мисля, че Дъфийлд я насърчаваше. Силно го подозирам, че е изпял историята пред пресата, макар тя винаги да го отричаше... Във всеки случай тя успя да открие онази жена, Хигсън, която ѝ казала, че баща ѝ бил африкански студент. Не знам дали е истина, или не. Със сигурност обаче бе онова, което Лула желаеше да чуе. Въображението ѝ се развихри, май се виждаше като отдавна изгубената дъщеря на високопоставен политик или като племенна принцеса.

– Но не е открила баща си, така ли?

– Не знам – отвърна Бристоу с обичайния си ентусиазъм към всяка посока на разследването, която би обяснила присъствието на чернокожия, уловен от камерата близо до жилището ѝ. – Но ако го е била открила, аз съм последният, когото щеше да уведоми.

– Защо?

– Защото имахме много неприятни скандали по този повод. На майка ми тъкмо ѝ бяха поставили диагноза рак на матката, когато Лула се зае да издирва Марлийн Хигсън. Казах на Лула, че надали би могла да бъде по-нетактична в избора на момент за издирване на корените си, но тя беше същински кон с капаци, когато се отнасяше до собствените ѝ капризи. Обичахме се – промълви Бристоу и морно прокара ръка по челото си, – но възрастовата разлика пречеше. Сигурен съм обаче, че се е опитвала да издири баща си, защото това искаше повече от всичко: да открие черните си корени и чувството си за идентичност.