Господар на желанието

Тя пристъпи към него, а той извърна глава и изкрещя.

– Мразя те, зло копеле! И се моля на Господ, да гориш в ада, завинаги.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато чу страданието му. Емили застана пред него и хвана лицето му с ръце.

– Кажи ми какво се случи – помоли го тя.

Той съзря мъката в очите ѝ.

– Ние ядяхме – каза той пресипнало. – Майка ми се наведе към мен, прошепна ми една смешка и аз се засмях. – Погледът му срещна и потъна в нейния, когато продължи: – Аз се засмях.

Емили почувства как стаята се разклати под краката ѝ, когато чу думите и видя агонията, изписана на лицето му.

Той преглътна.

– Баща ми побесня. Графовете на Рейвънсууд никога не се смееха. Ние бяхме воини, а не жонгльори или шутове. Тогава той я сграбчи, за да я накаже, заради моята слабост. Аз се опитах да го спра, но той ме изрита надалеч. После я хвърли върху масата и започна да я души. Аз извадих кинжала си, за да го спра, но той се обърна срещу мен, също с изваден нож. Оборихме се и той ми направи това. – Дрейвън прокара ръка по белега на врата си. – Когато можех да се изправя на краката си, бе твърде късно. Тя лежеше мъртва върху масата.

– О, Дрейвън – простена тя, докато сълзите й капеха от очите. – Толкова съжалявам.

Той обърса сълзите ѝ. Ръцете му бяха толкова топли, когато обхванаха бузите ѝ.

– Знам, че това е заради проклятието.

– Какво проклятие?

– Нашият гняв – прошепна той. – Всяка дама, която е живяла тук, е ставала жертва на гнева на своя лорд. Всяка е умирала от ръката на съпруга си.

Най-накрая тя разбра защо той е толкова дистанциран и защо никога не се е оженил.

И в този момент го заобича повече, от когато и да било.

– Но ти не ме удари – каза тя, надявайки се да успее да го накара да осъзнае, че той сам управлява своето проклятие. Че никога няма да я нарани.

- Емили, аз...

– Не, Дрейвън – прекъсна го тя. – Изслушай ме. Когато те дръпнах, ти беше извън контрол. Но не ме посече. Дойде на себе си в момента, в който ме видя, спря се, точно както се спря, когато твоят рицар те удари в първия ден от идването ми тук.

Дрейвън премигна, когато думите ѝ достигнаха до съзнанието му. Той не я беше ударил. Дори в сляпата си ярост, той я беше разпознал и се беше спрял.

– Ти не си баща си – прошепна тя.

И за първи път в живот си, той повярва на това.

– Не те ударих – повтори той.

- Не.

Дрейвън я придърпа към себе си и я прегърна, като положи бузата си върху главата ѝ.

– Не те нараних.

– Не, но ме изплаши до смърт – отвърна тя.

Дрейвън я пусна и обхвана лицето ѝ с ръце.

После се загледа в нея така, сякаш я виждаше за първи път. Почувства удивление и бе залян от силна топлина.

Дрейвън не можеше да си поеме въздух от вихъра от усещания, който премина през тялото му. Почувства се така, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше побеснял и въпреки това, бе успял да се спре. През всичките тези години той се ужасяваше от това, какво можеше да стори. Саймън беше прав.

Той не беше като баща си.

Заляха го облекчение и благодарност. И в този момент осъзна, че ще я притежава. Точно сега, докато моментът на неговата победа беше силен в него.