Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– И кое ви накара да се приберете отново? – попита Фин.
Тя наклони глава и го погледна.
– Ти също си от островите, нали?
– Да, от остров Луис.
– Е, тогава знаеш кое. В тези места има нещо, което винаги те кара да се връщаш накрая. Дори съм си запазила място в гробището край църквата.
– Били ли сте някога омъжена?
– Не – отвърна тя с тъжна усмивка. – Влюбена веднъж, да, но не и омъжена.
Фин се обърна към страничните прозорци, гледащи към селището.
– Значи сте познавали хората, обитавали парцела под вас?
– Разбира се. Старата вдовица О’Хенли живееше там, когато бях дете. Заедно с Кейт, която пък ми беше съученичка. Момиче от домовете.
– От домовете? – смръщи вежди Фин.
– О, да. Тук докарваха стотици като нея. Католическата църква ги вземаше от сиропиталища и приюти и ги настаняваше тук, на островите. Просто ги даваше на напълно непознати. По онова време нямаше проучване на приемните семейства и други подобни тънкости. Стоварваха хлапетата на кея в Лохбойсдейл и те чакаха, с табелки на вратовете, докато някой дойде да ги вземе. Началното училище беше пълно с тях.
– Не съм знаел за това – рече шокирано Фин.
Мораг запали нова цигара и издуха дима.
– Продължиха да го правят чак до шейсетте. Веднъж чух един свещеник да казва, че било полезно да има приток на свежа кръв след поколения от бракове между родственици. Мисля, че това беше част от идеята. Впрочем не всички деца бяха сираци. Случваше се да идват и от разбити семейства, но озовяха ли се веднъж тук, връщане назад нямаше. Връзките с миналото се прерязваха, всякакъв контакт с близки и роднини беше забранен. Някои биваха подлагани на ужасен тормоз – побоища, че и по-лошо. Повечето просто се ползваха за робски труд. А някои, подобно на мен, изваждаха късмет.
– Значи и вие сте били такава? – учуди се Фин.
– Да, господин Маклауд. Настаниха ме при едно семейство в Паркс, от другата страна на острова. Нямаха собствени деца, а и вече всички са измрели, разбира се. Но за разлика от мнозина, аз пазя щастливи спомени от времето, прекарано тук. Затова и нямах проблем да се върна. – Тя допи джина си. – Ще си капна още мъничко. Искаш ли още една бира?
– Не, благодаря. – Неговата чаша беше почти недокосната.
Мораг отмести Дино от коленете си, стана и отиде до бара.
– Впрочем тормозът над децата идваше не само от местните – каза с усмивка. – Някои пришълци, най-вече англичани, също помагаха. Като например директорът на училището в Далибърг. Беше се вживял в мисията да ни цивилизова и взе, че забрани Гилън Кулаг.
– Какво е това?
– Обичай, при който в навечерието на Нова година групи момчета обикалят къщите, благославят домакинствата със стихотворения и получават за награда хляб, курабии, сладкиши и плодове. Събират ги в чували от брашно, които носят със себе си. Това се практикува от векове, но господин Бидгуд реши, че твърде много напомняло на просия, и забрани на питомците си да участват.
– А те подчиниха ли се?
– Повечето – да. Но имах един съученик на име Доналд Джон. Също от сиропиталище, живееше при семейство Джилис от другата страна на хълма. Той пренебрегна забраната и излезе заедно с по-големите момчета. Когато Бидгуд разбра, здравата го наложи с ремъка.
– Не е имал право да постъпва така – поклати глава Фин.
– О, тогава учителите ни пердашеха за щяло и нещяло. Но Доналд Шеймъс – това бе неговият приемен баща – разбираше нещата по-различно. Вдигна се, отиде в кабинета на директора и му съдра задника от бой, ако ме извиниш за израза. После прибра Доналд Джон и никога повече не го пусна на училище. – Тя се усмихна. – А Бидгуд още същия месец се прибра с подвита опашка в Англия. Ето какъв колоритен живот живеехме по онова време.
Фин се озърна наоколо и си рече, че животът ѝ не е по-малко колоритен и сега.
– Имате ли представа какво е станало с Кейт?
– Боя се, че не – отвърна Мораг, като разклати леда в чашата си. – Напусна острова още преди мен и оттогава нищо не съм чувала за нея.
Поредната задънена улица.
Когато Фин тръгна да си върви, облаците на запад се бяха сгъстили, а вятърът носеше първите ситни пръски дъжд.