Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Добре ще е да тръгваме, татко.
Баща ми се засмя тихичко, пресегна се към олтара, взе една от горящите свещи и запали с нея фитила на друга, която беше изгаснала.
— Пикал съм на гроба си — заяви той, — и не мога да се лиша от удоволствието да запаля една свещ в собствената си църква.
После протегна лявата си ръка към мен, без да ме поглежда.
— Дай ми Грейсуондир.
Подадох му го. Той препаса колана, нагласи го, раздвижи леко меча в ножницата и каза:
— Добре. Сега какво?
Мислите ми литнаха шеметно. Ако Дара бе усетила, че предишния път съм се измъкнал през стената — а подобна възможност не беше никак изключена — то сега най-вероятно щях да заваря и там някакъв капан. От друга страна, ако пък се върнехме по пътя към галерията, можехме да се натъкнем на някой, хукнал насам, за да провери какво е причинило тревогата.
Мътните да го вземат!
— Хайде — казах аз и задействах Колелцето, така че да бъде готово да ни измъкне на мига от евентуална неприятна среща. — Няма да е лесно. На излизане ще трябва да левитираме край разни препятствия.
Хванах отново ръката му и заедно се приближихме до края на пътя. Опаковах и двама ни в енергийно поле и така преодоляхме успешно слалома между цветята и оцелелите оръжия.
По прохода в другия край отекнаха стъпки, но ние се изпарихме за части от секундата.
Прехвърлихме се в покоите на Джърт, защото едва ли някой щеше да се сети да ни потърси точно там, пък и собственикът нямаше да се върне скоро.
Коруин се просна на леглото и ми намигна.
— Между другото — каза той, — благодаря ти.
— Пак заповядай — отвърнах аз.
— Добре ли се оправяш из това място?
— Не виждам да се е променило особено напоследък.
— Какво ще кажеш тогава да ми стъкмиш сандвич, докато аз взема назаем ножицата и бръснача на брат ти, за да се подстрижа и да си ударя една бърза контра?
— С какво да бъде сандвичът?
— Месо, сирене, хляб. Няма да откажа и малко вино. Парче торта също. Никакви по-специални предпочитания. Всичко прясно би ми се усладило. После ти се пише едно дълго разказване.
— Май че си прав — казах аз.
Отидох до кухнята по познатите коридори и пътища, които бях кръстосвал още като момче. Апартаментът беше осветен само от няколко свещи, които вече догаряха. Никъде не срещнах жива душа.
Атакувах хладилника и различните шкафове, след което се отправих по обратния път, помъкнал поднос с поръчката на баща си, към която прибавих и няколко плода. Замалко да изпусна бутилката с вино: тъкмо когато се канех да премина през една врата, някой пое дълбоко дъх само на метър-два от мен.
Беше Джулия, облечена в синя копринена роба.
— Мерлин!
Пристъпих към нея и й казах:
— Дължа ти няколко извинения и съм готов да ти ги поднеса.
— Чух, че си се върнал. И си щял да ставаш крал.
— Странно, и аз чух същото.
— Значи няма да е патриотично от моя страна да продължавам да ти се сърдя?
— Никога не съм искал да те нараня. Нито физически, нито по какъвто и да било друг начин.
Най-неочаквано тя се озова в прегръдките ми. За дълго.
— Джърт твърди, че вече сте приятели — каза тя.
— Да, нещо такова.
Целунах я.
— Ако продължим в същия дух — отбеляза тя, — той сигурно пак ще се опита да те убие.
— Знам. Но този път последствията може наистина да придобият апокалиптичен характер.
— Накъде си тръгнал сега?
— Трябва да се справя с една задача, която ще ми отнеме няколко часа.
— Защо не наминеш, след като приключиш с нея? Има доста неща, за които бихме могли да си поговорим. Ще бъда в стаята с глициниите. Знаеш къде се намира, нали?
— Знам — казах аз. — Това си е жива лудост.
— Тогава до по-късно?
— Може би.
На следващия ден отидох до Ръба, тъй като чух, че гмуркачите в Кладенеца — онези, които търсят различни ценни предмети отвъд Ръба — са прекратили скоковете си за пръв път от няколко поколения насам. Когато ги попитах каква е причината, те ми отговориха, че напоследък били забелязали опасно раздвижване в дълбините — вихрушки, огнени крила, течения от някакъв непознат вид.