Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
После седнах на едно уединено място и използвах Колелцето, което носех на пръста си, за да разпитам другото, което държах в джоба си. Още щом премахнах защитния, му екран, то започна да нарежда като в транс: „Върви при Мандор. Стани крал. Виж се с брат си. Виж се с майка си. Започни да се подготвяш.“ Увих го отново в магическото поле и го оставих встрани. Ако не направех скоро нещо, той щеше да започне да се досеща, че номерът с пръстена се провалил. Това имаше ли някакво значение?
Можех просто да изчезна, можех да отида с баща си и да му помогна в подготовката на последното представление, което вероятно се канеше да даде неговият Лабиринт. Можех дори да изоставя и двата пръстена тук и така да увелича силата на Хаоса. Известно време сигурно бих се оправил и само с помощта на моите магии.
И все пак проблемът ми беше именно тук. Бях създаден и възпитаван с единствената цел някога да се превърна в идеалния крал-фигурант и да бъда контролиран от майка си, а вероятно и от брат си Мандор. Обичах Амбър, но обичах и Хаос. Едно бягство в Амбър, където вероятно щях да съм в безопасност, нямаше да реши личните ми проблеми, точно както едно оттегляне заедно с баща ми на Сянката Земя, със или без Корал, нямаше да промени нищо. Проблемът беше тук и в мен самия.
Призовах една от силите на пръстена, за да достигна до един път, който щеше да ме отведе в имението Сауал. Докато пътувах по него си мислех за това, което трябва да направя, и изведнъж осъзнах, че всъщност се страхувам. Ако събитията се развиеха така бурно, както се очертаваше, моят живот щеше да виси доста време на косъм. Другата възможност бе да убия някого, а никак не ми се искаше да го правя.
Така или иначе, трябваше да направя нещо. В противен случай никога нямаше да мога да си върна душевния мир.
Вървях край пурпурен поток, под зелено слънце, кацнало сред перленорозово небе. Призовах една пурпурносива птица и тя кацна на китката ми. Реших да изпратя по нея съобщение за Рандъм. Но колкото и да се напъвах, така й не успях да скалъпя дори една проста бележчица. Твърде много неща зависеха от други неща. Засмях се, пуснах птичката и тя се понесе към отсрещния бряг.
Върнах се в имението и тръгнах право към галерията със скулптурите. Вече бях измислил какво трябва да направя, както и откъде да го подхвана. Но преди това поседях — колко ли време? — загледан в масивните структури, в простите и по-заплетени фигури.
— Чък? Случайно да си тук някъде?
Никой не ми отговори.
— Чък! — повторих по-силно. — Чуваш ли ме?
Нищо.
Измъкнах Картите си и хванах неговата — онази със светлото кръгче.
Вгледах се в нея, но нищо не се промени. Което пък беше разбираемо при всичките изчекнати чупки, в които бе нагънато пространството на галерията. Проблемът беше, че това ме подразни.
Вдигнах Колелцето. Да го използвам тук със силата, която ми беше необходима беше все едно като да отида до някоя алармена инсталация и да я сритам. Боже помози!
Докоснах Картата с една от енергийните нишки, за да увелича няколко пъти чувствителността. После пак впих поглед в нея.
Отново нищо.
Инжектирах нова доза енергия. Последва осезаемо охлаждане. Но не и контакт.
— Чък — изръмжах през стиснатите си зъби. — Важно е. Ела веднага.
Никакъв отговор. Още един енергиен тласък. Картата засия, по повърхността й се появи скреж. Някъде наблизо се чу тихо пропукване.
— Чък — повторих аз.
Долових слаб намек за нечие присъствие и натиснах отново газта. Картата едва не се пръсна в ръцете ми. По нея се появи ситна мрежеста нишка. Накрая имах чувството, че се взирам в малко, покрито с петна прозорче. Продължих да прониквам все по-напред и по-напред.
— Татко! Здравата съм го закъсал! — чух тогава.
— Къде си? Какво е станало?
— Срещнах едно странно създание. Последвах го. То си е направа математическа абстракция. Казва се Кергма. После попаднах в някакво константно пространство и сега се въртя в кръг. Тъкмо беше започнало да става весело и…
— Познавам Кергма доста добре. Голям майтапчия е. Усещам състоянието ти. Ще изпратя няколко енергийни заряда, за да спра въртенето ти. Ако възникнат проблеми, веднага ме предупреди. Щом се освободиш, само ми дай знак и ще те измъкна.