Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Той говореше с красива, мила екзалтация. Виждаше се, че с всичките си мисли е вътре в нещата. И любопитната Клара стана отново Клерхен, даже Херцле, когато възкликна възторжено като него:
— Зная какво искате да кажете! Известна ми е тази велика, спасителна идея!
— Това е почти невъзможно — възрази той.
— О, не, о, не! Ние я познаваме тази идея вероятно още преди, много преди вас! Та вие имате предвид закона на Джинистан, нищо друго — всеки човек трябва да е ангел за някой друг! Имам ли право?
Дълбоко, но радостно изумление плъзна по лицето му. Той извика:
— Наистина, наистина, вие ме разбрахте! Как е възможно, мисис Бъртън?
— Защото ние, както вече казах, познаваме също като вас този закон — отговори тя. — И защото — внимавайте какво ще ви кажа — знаем за Джинистан и царица Маримех, макар да твърдите, че те са известни само на червените, не и на белите.
Той не знаеше най-напред какво да каже. Погледна ме въпросително:
— Тя е права — потвърдих. — Ние знаем дори истинското име на царицата. Тя не се казва Маримех, а Марах Дуримех. Петте срички с времето са се свили до три.
— Щом вие го казвате, вие самите, длъжен съм да повярвам — отвърна той. — Колко ме радва това, колко ме радва! Вие знаете за царицата, известен ви е Джинистан, познавате също великия, чудно прост и все пак всеобхватен закон на тази страна. В такъв случай вие ще ни бъдете от много по-голяма и ефикасна помощ, отколкото Атъбаска и Алгонка, които също вече познавате! Знаят ли те кои сте?
— Не. Аз премълчах. Ние бяхме мисис и мистър Бъртън, нищо повече.
Неговото иначе толкова сериозно лице буквално засия.
— Как ме радва и това, как ме радва! — каза той. — Каква изненада, когато ви разпознаят! Какво дълбоко, красиво и ощастливяващо въздействие върху Тателах Сатах, моят обичан учител, когато разбере, че Олд Шетърхенд няма различни намерения от неговите! Вие сте желан, но и очакван с боязън, мистър Бъртън!
— Защо с боязън?
— Защото Тателах Сатах ви приема за по-повърхностен! Защото се опасява, че ще одобрите планирания паметник, това парадно дело на повърхностни и късогледи философи. Вашият глас тежи много, той го знае, знаем го и ние всички. Произнесе ли се той в полза на самохвалците, то вместо жадуваното възраждане ни очаква пълно унищожение. Душата на нашата нация, на нашата раса, се пробуди. Тя се протяга, размърдва се. Иска да почувства крайниците си като нещо единно, като нещо съпринадлежащо, като едно голямо цяло. Всички разсъдливи хора се стремят към това блажено, обещаващо сила чувство за единство. Но вижте сиусите, ютите, кайовите, команчите! Те посегнаха към оръжията — не срещу белите, а срещу себе си, срещу собствената си душа. Те са готови да стъпчат и завинаги да унищожат тази едва разбудила се душа. Защо?
Вече възнамерявах да отговоря на въпроса, ала Херцле побърза да ме превари:
— Защото Олд Шуърхенд, Апаначка, техните синове и техните съмишленици накърняват напълно справедливото национално чувство на тези племена с намерението си да окажат на вожда на апачите една безпримерно екзалтирана почит, която не му подобава.
Той метна един удивен, да, кажи-речи стъписан поглед първо към нея, после към мен.
— Как го казахте, мисис Бъртън? — попита. — Нарекохте тази почит безпримерно екзалтирана?
— Да, това сторих! — отговори Херцле.
— И че тази чест не му подобава?
— Поддържам и това!
— И вие обичате нашия Винету, мисис Бъртън? И вие го почитате?
Беше станал много сериозен. Създаваше впечатление, сякаш лицето му е изваяно от мрамор. Същата сериозност проявяваше и моята жена. Тя отвърна:
— Обичам го и го уважавам като никого другиго, изключвайки моя мъж!
— И все пак говорите за екзалтация и незаслуженост?
Той се изправи бавно от мястото си. Херцле стори същото. Усещането за голямата важност на настоящия миг не им позволи да останат седнали. Аз също се надигнах от земята. Имах не само същото чувство, ами нещо дори ми подсказваше, като че в този миг ще се вземе някакво предварително решение, от което зависят много и големи неща. Бях три пъти по-възрастен от този млад мъж, ала и през ум не ми минаваше да се чувствам и три пъти по-умен. В негово лице за мен се персонифицираше не само зараждащото се движение, квалифицирано като "Млади индианци", а съдбата и бъдещето на цялата индианска раса. Той е бил в продължение на четири години при белите и както изглежда бе постигнал необикновени успехи. Познаваше Атъбаска и Алгонка. Кореспондираше с прославения Вакон. Беше ученик и, както предполагах, любимец на Тателах Сатах, значи приемник на моя Винету в сърцето и душата на най-великия медицинман на всички червени нации. Тук трябваше да бъда скромен. Трябваше да се пазя от самонадценяване. Въпреки младостта си духовно той ми бе напълно равностоен. Ето защо освободих жена си от разговора и отговорих вместо нея: