Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Не са ли опитали да я установят наново? — попита жена ми.
Запитаният се усмихна печално.
— От наша страна не било предприето нищо в това отношение — отговори. — Нали сме си червенокожи! Индианци! Искали сме да бъдем щастливи и блажени, но без усилия и напрежения. Считали сме го за наше си право. Едно извоювано щастие за нас било прекалена тегоба. Смятали сме, че трябва да го имаме на по-лека цена. Представа сме нямали, че Великия, Всезнаещ Маниту ни подлагал на изпитание, че преустановяването на пратеничеството било организирано от него, за да ни разтърси и подтикне към дейност. Нашите деди обаче не се и помръдвали, оставали си все така да подпират стените. Не хранели благодарност към закона на Джинистан. Нямали никакво ответно дело за Маниту, за царица Маримех, за съхранение на своя рай, блаженството, щастието си. Това са големите, непростими грехове на нашите деди, чиито последици трябва да понасяме и до ден-днешен.
Себюлън простена тихо:
— Дедите… дедите… бащите!
— Мълчи и не смущавай! — помоли брат му. Младият апач продължи:
— На закона на Джинистан липсвала възродителната досега от поколение на поколение родна сила. Той станал слаб, влиянието му се изгубило. Ангелите отново станали хора. Небето напуснало земята. Раят изчезнал. Любовта погинала. Започнали отново да управляват омразата, завистта, егоизмът. Едно велико царство, с един такъв велик закон, започнало да се клатушка. Една велика нация, почиваща и култивирана върху един такъв велик закон, загубила тези свои устои, тези подпорни стълбове. Тя рухвала, бавно наистина, бавно, със столетия, но сигурно. Владетелите станали деспоти, патриарсите — тирани. Ако в началото бил налице само законът на любовта, сега управлявал единствено законът на насилието. Онова, което преди благославяло, сега проклинало. Което преди имало общ стремеж, сега упорито се отбягвало, единственото възможно спасение като че се криело в пестника на силата, безпощадната строгост. И те дошли — потисниците, наставниците, деспотите. Управлявали с желязна ръка, ала само в продължение на няколко столетия. Всеки натиск, също тираничният натиск, предизвиква противонатиск, поражда топлина, създава вътрешна топлинна енергия, която се стреми да се освободи навън. Този натиск само увеличил мощта на задържаната вода, докато бреговете повече не можели да противостоят. Тежестта на изминалите хилядолетия започнала да действа. За по-ясно онагледяване на този исторически факт ще си послужа с един географски пример. Горното езеро напирало към езерото Мичиган, това към езерото Хурон, а то към езерото Ери. От тази чудовищна тежест дори скалните брегове трябвало да се разрушат. И те се разрушили! Образувала се Ниагара. Първо реката, после водопадът, където червената раса се разпръсвала на атоми и продължава да се разпръсва, ако от бездната на това сгромолясване не се възвиси някоя велика, спасителна идея, притежаваща скритата мощ да събере прашинките, капките, талазите, водите и в бъдещето Онтарио да ги върне в единство. Тази картина за вас е чужда и непозната…
— Позната ни е — вметна бързо Херцле. — Тя е сформирана дори в нас самите, без чужда намеса. Ние често, често сме говорили за нея — вкъщи и Тук в страната. За последен път при самата Ниагара с Атъбаска и Алгонка, вождовете на…
— С Атъбаска? — подскочи в радостна изненада Младия орел.
— Да.
— И с Алгонка?
— И с него. Те бяха заедно.
— Били са заедно, заедно! — извика той. — Единият е направил трудното, далечно пътуване до другия! После двамата са дошли при Ниагара — великата, разтърсваща картина на нашето минало и настояще. И после… после… Знаете ли накъде възнамеряваха да се отправят те оттам?
— Към Маунт Винету.
— Вярно ли е това? Знаете ли го наистина и със сигурност, мисис Бъртън?
— Наистина и със сигурност! — увери Херцле.
Той събра ръце, вдигна поглед нагоре, сякаш искаше да се помоли, и произнесе с дълбока, дълбока вътрешна радост:
— Към Маунт Винету! Спасена… спасена… спасена!
— Какво е спасено, какво? — попита моята любознателна съпруга, Клара, не Клерхен.
Той се поколеба с отговора, но все пак го даде, сядайки бавно на земята:
— Великата идея, която трябва да се възвиси от бездната на Ниагара, е спасена.
— Значи тя е вече налице? Вече е намерена?
— Не е необходимо да бъде намирана. Тя си беше налице отдавна, от преди хилядолетия. Беше увлечена в провала, в сгромолясването, във въртопите на Ниагара. Но тя не бе раздробена, смляна, смазана като нас и тъкмо когато изглеждаше завинаги погълната от водите, изплава чиста, ясна и великолепна като чудо, за да бъде уловена и здраво задържана от потомците на тези, които някога са сметнали, че не си заслужава труда да я вземат под дълговечна закрила, нея, гостенката от Джинистан.