Наследниците на Винету

— А знае ли се открито закрилникът и неговият повереник?

— Не. Това е тайна. Нито даже закриляният знае своя закрилник.

— Дори и по-късно?

— Напротив! По-точно след неговата смърт. Двамата биват регистрирани. И всеки закрилник носи името на своето протеже от вътрешната страна на звездата върху гърдите си. Когато се отдели звездата след неговата смърт, се вижда чий ангел е бил.

— Well! Това ще се види и при мен!

— При теб? — попита брат му слисан.

— Да, при мен! — отговори Хариман с много категоричен тон.

Тогава Себюлън се изсмя и запита:

— Да не би и ти да си някой винету, по-точно някой предрешен такъв?

— Не, но искам да стана.

— Я не бъди смешен! Мислиш ли, че теб, тъкмо теб, ще допуснат в качеството на първия бял?

— Не. Не си го въобразявам. Но въпреки това аз ще бъда винету. Каузата ми харесва извънредно много. Искам тя да стане моята. И щом като не мога да бъда червен винету, ще бъда бял!

— По кой начин?

— По най-простия, който може да съществува. Ще основа един клан за бели винету.

— Кога?

— Днес, тук, сега, веднага!

— Откачен тип!

При този възглас той направи едно пренебрежително, презрително движение с ръка. Хариман обаче не се остави да бъде забъркан. Той каза:

— Смей се, като искаш! И си се подигравай! Въпреки това аз ще го сторя! Длъжен съм, длъжен! А и ти навярно ще бъдеш заставен!

— Аз? Заставен? Не си го и мисля!

— Дали си го мислиш, или не, отделен въпрос. Аз също не си го помислих. То идва, без да го искаш. И когато е налице, трябва да му се подчиниш. И тъй, сега аз основавам един "Клан Винету" за бели. Дали ще бъда първият и единствен член на този клан, това е в момента без значение. И дали по този начин ще стана за смях, това ми е безразлично. Но желая поне още един да встъпи и този един си ти, Себюлън!

— Не разчитай на мен, хич! — отговори онзи.

— Въпреки това разчитам и ти ще видиш, че си длъжен… длъжен! Мисис Бъртън, вие сте дама и предполагам имате прибори за шев у вас?

— Действително — отговори Херцле.

— Моля за игла и конец, здрав, черен конец! Също и ножица!

— Ще ги имате — каза тя и тръгна към палатката да донесе поисканите неща.

— А вие, мистър Бъртън, сте писател — обърна се той към мен. — Така че сигурно имате мастило и перо даже тук, толкова навътре из Запада?

— Пътните ми прибори за писане са тук — осведомих аз.

— В такъв случай дайте ми, моля, едно перо и няколко капки мастило! Хартия си имам.

— Жена ми ще ги донесе.

— Какво се тъкмиш да правиш с мастило и перо? — поиска да знае Себюлън.

— Да впиша името на лицето, което искам да закрилям.

— Глупости, истински глупости! Не мога ли поне да узная кое ще е това лице?

— Не! Никой не бива да го знае! Ти най-малко!

След като Херцле донесе желаните предмети, Хариман изряза от кожата на изядения днес заек една малка дванадесетлъчева звезда, от която остърга космите с помощта на острия си нож. После си изряза парченце хартия, сложи го на коляното и написа с бавни, старателни движения въпросното име. Сетне определи мястото на гърдите и се приготви да пришие звездата. Себюлън следеше всяко негово движение с нещо повече от любопитен поглед. Подигравателният израз на лицето му се редуваше с този на дълбока, страхлива напрегнатост. Хариман нямаше никаква сръчност в шиенето. Още при първите бодове шевът се разпори. Това се повтори. Той стана нетърпелив.