Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Така твоят Винету и в смъртта си ще стои до теб, защото моята любов живее. Така той ще се бори за теб, както се бори за самия себе си и за своята раса. Така се въздигах аз до теб в твоя защита и те моля, стори ми място! После и моят народ ще се възвиси до твоя и всички страдания на моята раса ще се заличат, ако не от историята, то пред добрия, справедлив Маниту.
Знай, аз съм при теб, когато очите ти четат тези редове, но не като дух, като заблудена спиритична душа, а като мой верен, горещ пулс, който занапред ведно с твоя ще бие в твоето сърце. О, да би могъл този пулс да е пулсът на цялото човечество!
Глупец ли съм като ти пиша това? Приеми поздравите ми! Всичко, което би желал да чуеш още от мен, ще намериш в тези листа. Донесъл съм ги до Нъгит Тсил. Ямата е готова да ги приеме за теб. Аз съм сам! Колко те обичах! Колко ще те обичам още! Ти бе за мен Ум и Душа, Сърце и Воля. Каквото съм аз за теб, станах чрез теб. Има толкова много, неизброимо много, които съвсем същото желаят да станат, за вас… за вас!
Твой Винету"
Херцле седеше плътно до мен. Бях й чел полугласно. Когато свърших, тя не каза нищо. Обви ръце около мен, наклони глава към рамото ми и заплака. Аз също се умълчах. Така седяхме дълго време. После сложихме ръкописите в глинените съди и ги отнесохме в палатката, за да ги скътаме там. Писмото обаче — задържах.
— Ще го покажеш на Младия орел? — попита ме тя.
Току-що ми бе минала същата мисъл. Отново един от онези многобройни, ежедневни случаи в един и същи миг да си помисли съвсем същото като мен.
— Да, той трябва да го прочете, и то веднага — отговорих. Отидохме при него. На пръв поглед той като че въобще не се бе интересувал от нас. Но когато му дадох да прочете писмото с няколко пояснителни думи, по лицето му премина нещо като светъл слънчев лъч. Скочи рязко, посегна към писмото и каза:
— Благодаря ви, мистър Бъртън! Повярвайте ми, аз много добре знам какво означава да получа едно такова писмо от една такава ръка!
— Показвам ви го не без егоистично намерение — отвърнах аз. — Поставям завещанието на Винету под особената ви закрила. Аз не мога да бъда неотстъпно край палатката и ви моля да бдите, когато се наложи да се отдалеча. Например още сега. Смятам да се поогледам за Себюлън Ентърз.
— А аз междувременно ще се погрижа за храната на тялото — обяви Херцле. — Ще реализирам онова, което обещах на него и брат му, а именно печените мечи лапи. Надявам се с помощта на Паперман да се справя.
Мисълта да се огледам за Себюлън Ентърз не ми бе дошла само от грижа за собствената безопасност. Повече от нея ме подтикваше състраданието да не го изпускам за по-дълго из очи. След като брат му вече можеше да бъде смятан почти за спасен, въпросът сега бе да бъде спасен и той. Тръгнах след него, следвайки дирите му. Те водеха в дълбините на гората, ала не по права линия, като стъпките на човек, който знае къде отива, а ту надясно и наляво, ту напред и назад, сякаш се бе заблудил. От време на време бе спирал, но не на едно място, ами се бе въртял и обръщал на всички посоки, като че е бил заплашван околовръст от невидими същества, срещу които е трябвало да се брани. Това са били неговите мисли.
Задържан от тези наблюдения, аз напредвах бавно. Най-сетне го чух — още преди да съм го съгледал. Той говореше високо, много високо. Последвах посоката на звука. Беше застанал под един висок бук, облегнат на ствола му. Наблизо имаше гъст шубрак, зад който намерих прикритие. Той говореше, сякаш имаше пред себе си реални фигури. Жестикулираше, кимаше им. Ето какво чух:
— Всички вие сте мъртви, всички! Останали сме ние двамата! Трябва ли и ние да се разкараме? Хариман иска да умре, аз обаче искам да живея! Трябва да изпълня волята на бащата, за да не ми види сметката и на мен, последния! Трябва да му закарам тоя Олд Шетърхенд под ножа, трябва, трябва! Трябва да унищожа този най-върл негов враг, за да остана самият аз жив. Но мога ли … мога ли… мога ли…?
При този трикратен въпрос той движеше глава така, сякаш имаше пред себе си един полукръг от слушатели. Заслуша се в очакване да му бъде отговорено. После продължи: