Наследниците на Винету

— Глупости! Никой няма тук, никой! Но един може да дойде, всеки миг. И когато чуе какво дрънкаш тука на дърветата, всичко, което ти иначе толкова грижливо премълчаваш, ще излезе наяве!

— Кого имаш предвид?

— Олд Шетърхенд. Той тръгна в гората, и то точно по направлението, където ти изчезна. На мен ми е известен демонът, който те принуждава да държиш такива гръмки речи. Ето защо тръгнах бързо след теб, за да те предупредя. Но не знаех къде си. Мина доста време, докато те открия. Най-сетне те чух да кряскаш.

— Значи това кряскане все пак е допринесло нещо добро. Ти иначе нямаше да ме намериш!

— Я не говори смехории, а идвай! След малко ще ни викат за ядене. Помисли само: мечи лапи! Любопитен съм дали ще станат добре. Тя никога не е пекла лапи.

— О-о, тя се справя с всичко, всичко, даже и с мечи лапи! И дори да не успее, пак бихме ги яли и биха ни се усладили, казвам ти, ще ни се усладят! Хайде да вървим!

Те тръгнаха заедно. Аз побързах да ги изпреваря незабелязано и успях. Когато стигнаха до бивака, аз вече седях до Младия орел и сякаш не се бях върнал едва преди няколко минути, а много по-отдавна.

След храна Херцле и аз предприехме една езда до вече споменатото високо дърво на планинския хребет. За мен бе важно да направя един по-широк обзор на околността. Скуав на сиусите бяха тръгнали за Нъгит Тсил. Те трябваше да са пристигнали тук дълго преди нас и все пак ние не бяхме открили нито следа от тях. И изобщо не бяхме видели нито дирята, нито стъпките даже на един-единствен човек. Ето защо яздех към купена да се огледам на всички страни.

Когато стигнахме горе, въздухът беше прекрасен, чист и се виждаше надалеч. Изкатерих се на дървото, докъдето можеха да ме издържат клоните му. Масивите на Нъгит Тсил лежаха под мен. Бяха гористи. От другата страна на този горски регион се ширеше оскъдно обраслата прерия, описана от мен още от по-рано. Можех да я огледам далеч навътре. Но не се мяркаше ни човек, ни животно. Бях взел бинокъла си. Претърсих с него цялата местност. Никаква следа от живо същество. Можехме да бъдем сигурни, че днес няма да бъдем обезпокоени. И тъй, поехме обратно надолу към бивака и пристигнахме там, когато започна да се смрачава.

Паперман беше събрал сух горивен материал, който щеше да стигне за цялата нощ. Той лежеше пред палатката като куче, чувстващо се задължено да я пази. Младия орел седеше близо до него. Ентърз клечаха край огъня и печаха заека. Когато стана, дадоха и на нас, и ние не отказахме да го изядем другарски. Те ни се сториха променени. Изглеждаха ни по-непринудени, отколкото обикновено. Вземаха скромно участие в разговора ни и по начин, сякаш изобщо нищо не лежеше помежду ни. Как стана така? По-добра съвест ли имаха сега от по-рано? Или по правилно, намеренията им сега по-малко враждебни ли бяха от преди? Вероятно! Дори и по отношение Себюлън, който се държеше така спокойно и разумно, като че днешната иманярска сцена напълно се бе заличила от паметта му…