Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
2. Кланът на Ангела-хранител
В резултат събитията от днешния ден ние разговаряхме изключително за Винету и неговите апачи. Аз разказах няколко особено характерни епизода от съвместните ни преживелици. Паперман разправи по какъв начин се бе запознал с него, а Младия орел обрисува различните характерности на влиянието, което той и след своята смърт оказваше върху индианците, особено върху апачите и техните сродни племена. Херцле използва случая да зададе един въпрос, тегнещ на сърцето й още от краткия ни престой при езерото Кануби. Младият апач току-що бе говорил за срещата с красивата Ашта и ето какво попита моята жена:
— Видях звездата на нейната дреха и я виждам тук и при вас. Каква е тази работа със звездата? И каква е тази работа с "винету" и "винетах"? Или нямате право да казвате? Някаква тайна ли е?
Той затвори за кратко време очи. После ги отвори отново и отговори:
— Не е тайна. Всеки може да го чуе. Да, ние желаем дори цял свят да я узнае и да прави същото като нас. Но точно тук ли трябва да говоря и точно сега?
При тези думи погледът му плъзна към двамата Ентърз. Разбрах го и отвърнах:
— Защо не? Няма никаква пречка.
— Така да бъде!
Той затвори наново очи и се замисли. Сетне започна:
— Бих искал да можех да говоря на езика на апачите, защото този език представлява одеянието, с което е влязло в сърцето ми това, за което ще разкажа. Езикът на бледоликите се дипли грозно около тази фигура в моята душа.
Все още държеше очите си затворени. Сега ги отвори и продължи:
— Далеч, далеч оттук в далнините имало една страна с името Джинистан. Тя е позната само на нас, червените мъже, не и на белите.
Можете да си представите изненадата ми, когато чух това име и тези думи от неговата уста. Херцле се почувства по същия начин. Тя сграбчи рязко ръката ми, сякаш се нуждаеше от някаква опора, за да не изтърси, че по отношение нашата неосведоменост той страшно много се заблуждава.
— Джинистан? — попитах аз. — Тази дума от езика на апачите ли е?
— Не, а от друг, напълно непознат тук език. Преди хиляди, хиляди години Америка била свързана с Азия. Във високия Север имало мост между двата континента. Този мост сега е разкъсан и се е разпаднал на отделни острови. По онова време, значи преди хиляди години, дошли при нашите деди по моста велики, прекрасни хора, развити телом и духом като исполини, и донесли поздрав от тяхната владетелка, царица Маримех.
Херцле отново стисна тайно ръката ми. И тя като мен разбираше, че се има предвид нашата Марах Дуримех. Младия орел продължи:
— Нейните пратеници имали да връчат скъпоценни дарове. Тя им била забранила да приемат ответни подаръци, тъй като дар, на който трябва да се отвръща, не е дар, а изнудвачество. Пратениците на Маримех разказали за високо разположеното царство Джинистан. В него имало един-единствен закон, който се наричал "Законът на Ангела-хранител". Ето защо Джинистан бил наричан още "Страната на Ангела-хранител". Сиреч всеки поданик трябвало тайно да бъде един неизвестен ангел-хранител за друг поданик. Онзи, който решавал да бъде ангел-хранител на собствения си враг, бивал считан за герой, тъй като бил победил самия себе си. Това допаднало на нашите прадеди, понеже и те били благородни хора като жителите на континента Азия. Те помолили пратениците на царица Маримех да им съдействат за въвеждането на този закон тук, в Америка. Тези на драго сърце изявили готовност. Сторили каквото били помолени и потеглили после към дома.
— Дошли ли отново? — попита Херцле.
— Тези същите — не, но други. След всяко поколение идвало ново пратеничество, за да донесе дарове и провери дали законът все още действа в тази част на земята. Така минали няколко хилядолетия. Небето живеело на земята. Раят стоял широко отворен. Нямало разлика вече между ангели и хора, защото всеки човек бил ангел, а именно ангел-хранител за някой друг. И ето че веднъж пратеничеството не се явило, следващото, последващото — също. Мостът между Азия и Америка се бил срутил. Само подпорните стълбове стояли още — острови, около които бушувало едно диво море.
— Ако не се лъжа, те си стоят и до днес — подхвърли Паперман. — Мисля, че ги наричат Алеути.
— Така е — кимна Херцле. — Вие, мистър Паперман, сте един добър географ!
— О, това абсолютно нищо не означава — засмя се той. — Когато ходех на училище, отвъд в Германия, ние познавахме Алеутите и Беринговия проток по-добре от собствените си градове и улици!
— Минали много, много поколения, без да пристигне някое пратеничество — продължи Младия орел. — Връзката останала прекъсната.