Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Артър остави Хюелбейн за секунда в корема на Оуейн, после с огромно усилие, което впрегна всеки мускул в тялото му, той изви острието и натисна. С див вик разсече плътта, мечът премина през кожа, мускули, черва. Артър продължи да вика, докато накрая дръпна меча и извади стоманата от тялото. Кръвта плисна далеч извън разкаляния кръг.
С невярващ поглед и с разпилени в калта черва Оуейн се строполи.
Хюелбейн отново блесна и се заби във врата на падналия мъж.
Над Каер Кадарн настъпи тишина.
Артър отстъпи назад. След това се завъртя от изток на запад, за да погледне в лицето всеки човек около кръга. Неговото собствено лице бе твърдо като камък. Нямаше и следа от доброта върху това лице, това беше само лице на боец, постигнал голяма победа. Това лице беше ужасно, голямата му челюст се бе изкривила от омраза до такава степен, че онези от нас, които познаваха Артър само като състрадателен и разсъдлив човек, бяха поразени от промяната в него.
— Има ли някой тук, който да оспорва тази присъда? — попита той високо.
Никой не отговори. Дъждът попиваше в мокрите пелерини и отмиваше кръвта на Оуейн. Артър се изправи пред хората на убития боец на Думнония.
— Отмъстете за вашия господар сега — изсъска той срещу тях, — или ставате мои.
Нито един от тях не можа да издържи на погледа му и той им обърна гръб, стъпи върху убития воин и очите му се спряха върху Тристан.
— Кърнау приема ли решението на този съд, лорд принц?
— Да, лорд — кимна Тристан пребледнял.
— Смъртното обезщетение за убитите ще бъде платено от имението на Оуейн — разпореди се Артър и отново се обърна към воините. — Кой командва сега хората на Оуейн?
Грифид син на Анан пристъпи нервно напред.
— Аз, господарю.
— След един час да си при мен да чуеш разпорежданията ми. А ако някой от вас пипне моя приятел Дерфел, всички ви ще изгоря.
Отново нито един от воините на Оуейн не можа да издържи на погледа на Артър.
Артър взе шепа кал изчисти кръвта от меча и ми го подаде.
— Подсуши го, Дерфел
— Да, господарю.
— И благодаря. Добър меч. — Той внезапно затвори очи. — Бог да ми е на помощ — каза той — но на мен това ми хареса. Така — отвори той очите си отново — аз си свърших работата, а ти?
— Аз ли? — зяпнах аз срещу него.
— Котето за Сарлина — каза той.
— Имам едно коте, господарю.
— Донеси го тогава — каза Артър — и ела в замъка за закуска. Имаш ли си жена?
— Да, господарю.
— Кажи й, че тръгваме утре, когато съветът си свърши работата.
Аз зяпнах, не можех да повярвам на щастието си.
— Тоза означава ли, че — започнах аз…
— Това означава — прекъсна ме той нетърпеливо, — че отсега нататък ще служиш на мен.
— Да, господарю! — казах аз. — Да, господарю!
Той си взе меча, наметалото и ботушите, хвана Сарлина за ръка и се отдалечи от убития си съперник.
Така намерих своя господар.
Люнет не искаше да се мести в Кориниум, където Артър беше решил да прекара зимата със своите хора. Тя не искаше да остави приятелките си, пък и (добави тя сякаш това й хрумна в последния момент) беше бременна. Аз посрещнах новината с недоверчиво мълчание.
— Чу ли, бе? — сопна ми се тя. — Бременна съм. Не мога да отида. И защо въобще трябва да ходим там? Тук си бяхме добре. Оуейн беше добър господар, ама ти трябваше всичко да опропастиш, нали? Върви си сега сам. — Тя клечеше край слабия огън в колибата и се опитваше да се стопли. — Мразя те — каза тя и задърпа любовния пръстен, но не можа да го свали.
— Бременна? — попитах аз поразен.
— Може и да не е от теб! — изпищя Люнет, после престана да мъчи подутия си пръст и хвръли по мен една цепеница. Нашата слугиня виеше нещастно в дъното на колибата и Люнет хвърли едно дърво и по нея.
— Но аз трябва да замина — казах аз. — Трябва да отида при Артър.
— И да ме изоставиш? — кресна тя. — Искаш да стана курва, така ли? — Тя хвърли нова цепеница по мен, не исках да се биеме, затова излязох. Беше в деня след двубоя между Артър и Оуейн и ние всички се бяхме върнали в Линдинис. Във вилата на Артър заседаваше съветът на Думнония. Затова там непрекъснато имаше тълпа от просители, дошли заедно със своите роднини и приятели. Те чакаха пред сградата, а зад нея, там където някога бе имало градина, бяха скупчени оръжейни складове и хранилища. Там ме чакаха в засада хората на Оуейн. Те бяха избрали мястото добре, тъй като наоколо растяха свещени дървета, които ни скриваха от очите на хората. Люнет все още крещеше по мен, когато тръгнах нагоре по пътеката, наричаше ме предател и страхливец.