Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Пътеката продължаваше през гора от възлести дървета, която с достигането на надморската височина ставаше все по-гъста. В един момент Том забеляза, че въздухът става по-прозрачен. Замириса по-различно, разнесе се нежен дъх на парфюм. А после, почти внезапно, те изплуваха от мъглата и слънчевата светлина ги обля. Том спря удивен. Сега пред тях се ширеше море от белота. На хоризонта слънцето потъваше в оранжеви огнени вълни. Гората беше закичена с блестящи цветчета.
— Над облаците сме! — извика Сали.
— Ще направим лагер на върха — каза Дон Алфонсо и потегли с неочаквано бодра стъпка.
Пътеката изкачи билото и се разля в широка ливада, изпълнена с диви цветя, които се вълнуваха под нежния бриз. Бяха най-горе. На северозапад се кълбеше океан от облаци. На разстояние петдесет мили се виждаше контурът на остри сини върхове, които пронизваха облаците като верига острови в небето.
— Сиера Азул — каза Дон Алфонсо със слаб, треперещ глас.
37.
Люис Скиба гледаше в блещукащия огън, губейки се в променящите се цветове. Целия ден не бе правил нищо, не бе отговарял на телефона, отказваше срещи. Единственото, за което мислеше, бе: „Дали Хаузър го беше направил. Дали Хаузър вече ги беше убил.“ Седеше, подпрял главата си с ръка и мисълта му се връщаше към обвитите от бръшлян сгради на Уортън, към опияняващото чувство за възможностите на онези отминали дни. Целият свят беше там, пред него, като плод, готов да бъде откъснат. А сега… Той си напомни, че беше осигурил работа и възможност на хиляди нуждаещи се, че беше развил компанията си и правеше лекарства, които спасяваха хората от ужасни болести. Имаше трима чудесни сина. През цялата изминала седмица първата мисъл, с която се будеше, беше: „Аз съм убиец.“ Искаше му се да върне назад думите си. Само че не можеше. Хаузър не беше се обаждал, а той не можеше да се свърже с него.
Защо беше казал на Хаузър да направи това? Защо беше допуснал да бъде тормозен и унижаван? Скиба се опита да се самоубеди, че той самият не бе причинил смърт никому, че може би преувеличаваше значението на онзи разговор. Имаше такива хора, които обичаха да говорят за насилие, да се перчат с оръжия и неща от този сорт. Болни хора. Хаузър може да беше от тях, много приказки — нищо работа.
Интеркомът избръмча и той с трепереща ръка натисна копчето.
— Мистър Фенър от „Диксън Асет Мениджмънт“, за срещата в два часа.
Скиба преглътна. Това бе единствената среща, която не можеше да пропусне.
— Да влезе.
Фенър изглеждаше като повечето борсови анализатори, които познаваше — дребен, сух, излъчващ надменност и самоувереност. Това беше ключът към успеха му: Фенър бе човек, на когото просто ви се иска да вярвате. Скиба му беше правил немалко дребни услуги, помогна на децата му да влязат в престижно частно училище в Манхатън, дари няколкостотин хиляди на любимата благотворителна организация на жена му. В замяна на това Фенър твърдеше, че акциите на „Лемпе“ са добра инвестиция до самия им срив, като прати злощастните си клиенти на бунището, докато самият той правеше милиони. С две думи — той беше типичният успешен анализатор.
— Как си, Люис? — попита Фенър, докато сядаше край камината — По-весело няма накъде, а?
— Не е весело, Стан.
— Нямам желание да си разменяме любезности точно в такъв момент. Знаем се отдавна. Затова ми дай поне една причина да съветвам клиентите си да си запазят акциите на „Лемпе“. Нужна ми е една-единствена причина.
Скиба преглътна.
— Да ти предложа нещо, Стан? Минерална вода? Шери?
Фенър поклати глава:
— Инвестиционната комисия ще ме прегази. Време е за светкавична разпродажба. Те се страхуват, а да си кажа честно — и аз. Вярвах ти, Скиба.
Какъв глупак. Фенър от месеци знаеше за истинското състояние на компанията. Само че твърде много се лакомеше за „мръвките“, които му подхвърляше Скиба, и облагите от инвестиционното банкиране на „Диксън“ за „Лемпе“. Ненаситно копеле. От друга страна, ако „Диксън“ отидеше от „купува“ на „запазва“ или „продава“, това щеше да е краят на „Лемпе“. И тогава вече щяха да стигнат до Глава II.
Той се изкашля. И понеже не успяваше да изрече и дума, продължи да кашля, прикривайки вцепенението си.
Фенър чакаше.
Най-после Скиба успя да произведе подобие на глас:
— Стан, разполагам с нещо, което мога да ти дам.
Фенър наклони глава почти невидимо.
— Става въпрос за нещо поверително и ако търгуваш по тази информация, ще е явен случай на търговия на ценни книжа по вътрешна информация.
— Ще бъде търговия по вътрешна информация, ако ти продаваш. Не ти говоря за това. Накарах клиентите си да се заровят до шия в акции на „Лемпе“ и сега ми трябва причина да ги убедя да си стоят мирно и да не ги продават.