Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Наистина, ако скоро не си тръгна, ще трябва да се приютя при философите в мадрьоновата гора — каза Греъм засмян на Дик.
Настъпи часът, в който се събираха на коктейл, но от участниците в излета досега се биха появили само Греъм и Паола.
— Какво ли би излязло, ако нашите философи напишеха една обща книга — каза замислено Дик. — Добре, че се сетих: вие, приятелю, трябва да завършите книгата си тук. Накарах ви да я започнете и трябва да се погрижа да я завършите.
Паола също покани Греъм да остане, но с общоприетите изрази на светската учтивост. Думите и прозвучаха като музика в ушите на Дик. Сърцето му затуптя. В края на краищата може би се бе излъгал. Немислимо, нелепо беше да се предполага, че двама души, достигнали средна възраст, зрели и разумни като Паола и Греъм, са способни на такава глупост. Та те не са невръстни младежи, които не умеят да владеят чувствата си.
— За книгата! — вдигна тост Дик. — Хубав коктейл — каза той одобрително на Паола. — Надминала си себе си, но не успя да научиш О’Джой на това изкуство. Неговите коктейли не могат да достигнат твоите. Да, още един, ако обичаш.
ГЛАВА XXI
Греъм яздеше сам сред секвоите, осеяли каньона, сгушен между хълмовете, които се спущаха към централната част на стопанството. Той се опознаваше със Селим, едър вран кон, който Дик му бе дал вместо по-леката Алтадена. Докато яздеше и изучаваше добродушния нрав на животното, което не бе лишено от игривост, Греъм тихо запя „По циганските следи“ и се отдаде на мислите си. Сети се за пасторалните идилии, в които влюбените дълбаят инициалите си по дърветата, и без да мисли, откърши клонка лаврово дърво и друга от секвоя. Стъпил на стремената, наведе се и откъсна дългостеблена петолистна папрат, за да завърже клонките на кръст. Патеранът беше готов, той го хвърли на пътеката пред себе си и забеляза, че Селим мина над него, без да го стъпче. Обърнал глава, Греъм продължи да го гледа, докато изчезна зад завоя. „Конят не го стъпка, това е добро предзнаменование“ — помисли си той.
Пътят му беше осеян с дългостеблени папрати, клонките на секвоите и лавровите дървета подканващо докосваха лицето му; той продължи да прави патерани и да ги хвърля по пътя. След час излезе при гърлото на каньона. Знаеше, че пътеката преваля вододела и е доста стръмна; поколеба се дали да продължи и свърна назад.
Селим изцвили — това беше предупреждение. В отговор се чу друго изцвилване, съвсем наблизо. Пътеката беше широка и удобна, Греъм пришпори коня, сви по един широк завой и настигна Паола, която беше на Сърна.
— Здравейте! — провикна се той.
Тя дръпна юздите и изчака той да я настигне.
— Тъкмо бях тръгнала да се връщам — каза тя. — Защо се върнахте и вие? Мислех, че ще превалите вододела и ще поемете към Литл Гризли.
— Нима знаехте, че съм пред вас? — запита я той, като се възхищаваше на момчешко открития й поглед, устремен право в него.
— Знаех, разбира се. След втория патеран вече не се съмнявах.
— О, бях забравил — засмя се той виновно. Защо тогава се върнахте назад?
Тя изчака Сърна и Селим да прекрачат една бреза, повалена на пътеката, и му отговори, като го гледаше право в очите:
— Защото не искам да вървя по вашите следи. Изобщо по ничии следи — поправи се бързо тя. — Обърнах коня, като видях втория патеран.
Той не намери какво да отговори и настъпи неловко мълчание. Те почувствуваха смущение — знаеха, че то идва от нещо, което, макар и неизречено, е ясно и за двамата.
— Привичка ли ви е да хвърляте патерани? — запита Паола.
— Това е за пръв път в живота ми — отвърна той, като поклати отрицателно глава. — Подръка има толкова много подходящ материал, че ми бе жал да пропусна случая. А освен това песента не ми излизаше от главата.
— И от моята също… тази сутрин, когато се събудих — каза тя, но този път гледаше право пред себе си, защото наближаваха един лиан от дива лоза, надвиснал над пътеката откъм нейната страна.
А Греъм, вгледан в профила й, в златистокестенявите коси и в изящно извитата шия, почувствува познатата болка в сърцето си, примесена с желание и копнеж. Нейната близост беше изпитание за него. Гледаше я в бледожълтия кадифен костюм, а в главата му изплуваха рой спомени — видя я как влиза във водата, яхнала Планинец, как полита във въздуха и се гмурка от дванадесетметровата кула, как прекосява дългия салон в тъмносиня рокля в средновековен стил, а коленете предизвикателно повдигат тежките дипли, прилепнали о тялото й.
— Искам да знам за какво мислите — прекъсна тя нишката на спомените му.