Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Едва на вечеря Греъм видя отново Паола и намери, че тя е същата както винаги. Дори неговият поглед, изострен от съзнанието за станалото, не можеше да открие следа от голямото събитие през тоя ден, нито следа от гнева, пламнал в очите й, когато, побледняла, тя едва не го удари. Във всичко тя си бе както по-рано, Малката стопанка на Голямата къща. Дори в ония мигове, когато очите й случайно срещаха неговите, те бяха невъзмутими, спокойни, не загатваха за никаква тайна. Положението се облекчаваше от това, че присъстваха неколцина новодошли, нейни приятелки и на Дик, пристигнали за няколко дни.
На другия ден предиобед той ги намери в концертната зала заедно с Паола, седнала на пианото.
— А вие не пеете ли, мистър Греъм? — запита го някоя си мис Хофман.
Бяха му казали, че тя е редактор на женско списание, издавано в Сан Франциско.
— О, пея божествено — увери я Греъм. — Нали, мисис Форест? — обърна се той за подкрепа към Паола.
— Съвършено вярно — усмихна се Паола. — Много е добър, в смисъл, че гледа да не заглуши съвсем моя глас.
— Остава ни само да докажем това — осмели се да предложи той. — Преди няколко вечери пяхме един дует… — Греъм въпросително погледна Паола — който особено ми допада. — Той отново хвърли бегъл поглед към нея, но не можа да отгатне какви са желанията й. — Нотите са в хола. Ще отида да ги взема.
— „По циганските следи“. Много жива и мелодична песен — чу я той на излизане да казва на другите.
Този път не пяха тъй предизвикателно, както по-рано, в гласовете им не звучеше толкова трепет и пламенност. Но затова пък излизаше по-звучно, бяха по-близко до замисъла на композитора и влагаха по-малко собствено тълкуване. И докато пееха, Греъм чувствуваше — а знаеше, че и Паола чувствува същото, — че в сърцата им звучи друг дует, за който не можеха и да предполагат присъстващите жени, които посрещнаха с аплодисменти края на песента.
— Обзалагам се, че никога не сте я пели по-добре — каза той на Паола.
Защото бе доловил нови нотки в гласа й. Той звучеше по-пълно, по-плътно. Звучеше тъй мощно, както можеше да се очаква от нейната шия, сякаш нарочно създадена за пеене.
— А сега ще ви обясня какво значи патеран, защото съм сигурна, че не знаете… — започна да обяснява Паола.
ГЛАВА XXII
— Но, Дик, момчето ми, стоите съвсем на позициите на Карлайл — каза Терънс Макфейн с бащински тон.
На вечеря бяха дошли мъдреците от мадрьоновата гора, така че заедно с Паола, Дик и Греъм на масата бяха седнали седем души.
— Въпросът не се разрешава само като дефинираш дадено становище, Терънс — отвърна Дик. — Знам, че защищавам становището на Карлайл, но това още не ме опровергава. Не е лошо да уважаваш авторитетите. Но аз говоря не като човек на абстрактната мисъл, а като селекционер-практик, който ежедневно прилага методите на Мендел.
— Трябва ли да направя извода — намеси се Хенкок, — че един хотентот стои не по-долу от белия човек?
— Ето, у вас заговори южнякът, Аарън — отговори Дик с усмивка. — Предразсъдъците ви, не вродени, а наслоени в детството, са тъй силни, че цялата ваша философия не може да ги разклати. Това е тъй лошо, както задръжките в мисълта, с които Хърбърт Спенсър се обременил през младостта си под влияние на Манчестърската школа.
— И поставяте Спенсър на едно равнище с хотентота? — попита иронично Дар Хиал.
Дик поклати глава.
— Оставете ме да се изкажа, Хиал. Мисля, че ще мога да поясня мисълта си. Средният хотентот или средният меланезиец не се различава особено от средния бял човек. Разликата е там, че пропорционално много по-голяма част от хотентотите и негрите са именно средни, докато значителен процент от белите хора са над средното равнище. Тях именно аз наричам хора, които диктуват темпа на прогреса, благодарение на тях средният човек от тяхната раса напредва по-бързо. Забележете, че те не променят природата, нито развиват интелигентността на средния човек. Но че го улесняват с по-добри съоръжения, дават му възможност да крачи по-бързо заедно с всички останали.
Дайте на индианеца модерна карабина вместо неговия лък и стрели и ловът му ще бъде много по-резултатен. Индианецът-ловец няма ни най-малко от това да се промени. Въпросът е, че цялата негова раса — индианската — е дала толкова малко хора над средното равнище, че всичките те, за десет хиляди поколения, не са могли да го въоръжат с карабина.
— Продължавайте, Дик, развийте мисълта си — насърчи го Терънс. — Започвам да разбирам накъде биете и скоро ще доведете Аарън до позорно отстъпление заедно с всичките му расови предразсъдъци и тщеславна увереност в собственото превъзходство.