Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Отговорът не се забави:
— За това, че, слава Богу, досега не споменахте ни веднъж за Дик.
— Толкова ли го мразите?
— Бъдете справедлива — каза той рязко. — Именно защото го обичам. Иначе.
— Иначе какво? — запита тя.
Гласът й прозвуча смело, въпреки че гледаше право пред себе си в щръкналите уши на Сърна.
— Не мога да разбера защо още съм тук. Отдавна трябваше да си отида.
— Защо? — запита тя, без да снема поглед от щръкналите уши на коня.
— Бъдете справедлива — сурово каза той. — Между нас двамата думите са почти излишни.
Тя се извърна цяла към него и го погледна, безмълвна, с поруменели страни.
Поиска да притисне към сърцето си ръката, с която държеше бича, но тя замръзна във въздуха и безпомощно увисна. Той видя, че в очите й се четеше радост и уплаха. Да, не грешеше. В тях имаше уплаха, но и радост. Надарен с верния усет, присъщ на някои мъже, той прехвърли юздите в другата си ръка, приближи коня си до нейния, обгърна я с ръка, привлече я към себе си тъй, че конете се олюляха и както яздеха редом, коляно до коляно, долепи устни до нейните. Не, той не се мамеше — тя му отговаряше, целуваше го тъй горещо, както той нея; ликуващ, той чувствуваше диханието й в лицето си.
Миг след това тя се изтръгна от него. Пребледня. Очите й горяха. Бичът отново се издигна, сякаш за да го удари, но след това се стовари върху изненаданата Сърна. В същото време тя пришпори кобилата тъй силно и неочаквано, че Сърна подскочили зацвили от болка.
Вслушан в глухия тропот, който замираше по горската пътека, той стоеше зашеметен на седлото и усещаше, че сърцето му бие до пръсване. Когато заглъхнаха и последните удари от копитата на Сърна, той се свлече от седлото и седна на един мъхест камък. Да, беше се увлякъл повече, отколкото предполагаше. Разбра това в незабравимия миг, когато тя беше в прегръдките му. Жребият беше хвърлен.
Изправи се на крака тъй бързо, че уплаши Селим, който отскочи, доколкото му позволяваше дължината на повода, и изпръхтя.
Станалото не беше предумишлено. То бе едно от ония неща, които са неизбежни — трябваше да се случи. Не го беше сторил нарочно, макар и вече да знаеше, че можеше да го предотврати, ако не бе протакал заминаването си, ако не се бе оставил да го носи течението. Сега и да замине, нещата нямаше да се оправят. Вече нямаше място за съмнение — тази мисъл го подлудяваше, терзаеше го и го изпълваше с радост. Тя му бе казала всичко без думи — устните му още тръпнеха от спомена за нейните. Бе отвърнала на неговата целувка — това не излизаше от главата му и мислите му плуваха в опиянение от преживяното.
Нежно сложи ръка на коляното си, което се бе докоснало до нейното. Беше изпълнен със смирената благодарност на ония, които любят истински. Прекрасно беше, че го бе обикнала такава прекрасна жена. Тя не беше някое малко момиче, а разумна жена, вслушала се в гласа на собствената си воля. И дъхът й се бе пресякъл в прегръдките му, и устните й бяха отговорили на неговите. Припомни си колко много чувство той вложи в тази целувка. Не бе и дръзвал да помисли, че след всички изтекли години ще може да даде толкова много от себе си.
Застана до Селим, готов да го яхне. Конят докосна муцуна до рамото му, а той се спря и се замисли.
Въпросът вече не беше дали да отпътува, или не. Това бе решено окончателно. Наистина Дик имаше известни права. Но Паола също имаше свои права. А той имаше ли правото да замине след случилото се — освен заедно с нея? Ако отпътува сега, ще излезе, че я е целунал и е побягнал. След като законът на любовта бе повелил често да се случва двама мъже да обичат една жена и в създадения триъгълник неизбежно да се промъква вероломството — безспорно по-малкото зло бе да си вероломен към мъжа, отколкото към жената.
„Живеем в света на реалното“ — разсъждаваше той, като яздеше бавно; Паола, Дик и той бяха живи хора, убедени реалисти, способни да погледнат очи в очи фактите на живота. В случая не можеха да помогнат нито църквата, нито законът — мъдростта на странични съдници не би разрешила нещата. Самите те трябваше да ги разрешат. Един от тях трябваше да пострада. Но животът е страдание. Успява оня, който знае да забравя болките си. Добре поне, че и Дик мисли така. Така мислеха и тримата. Не се беше случило нещо необикновено — нямаше нищо ново под слънцето. В безброй поколения е имало безброй триъгълници и всички те са били някак разрешавани. Ще се разреши и този. Човешките проблеми винаги намират някакво разрешение.
Пропъди от главата си тези трезви мисли и се предаде на чудния спомен. Отново протегна ръка да погали коляното си, устните му пак почувствуваха нейния дъх. Дори дръпна юздите и спря Селим; сви ръка тъй, както когато я бе прегърнал, и погледна празното място, което тя беше изпълнила.