Ключът на светлината

Уверено влезе, готова за словесна престрелка. Не го видя, но настървението й не изчезна. Затръшна вратата.

— Дейна.

— О… изпуснах я. — Пъхна палци в джобовете си и бавно продължи към хола. — Точно където ги оставихме — каза тя и кимна към картините. — Знаеш ли какво, не виждам нищо по-различно в никоя от двете. Днес нямаме работа. Да отидем на пазар или някъде другаде.

— Искам да вникна в тях по-подробно и да прегледам всички записки. Няма нужда да стоиш до мен.

— Обещах на Флин.

— Излишно се тревожи.

— Да, но му обещах. — Дейна усети движение на прага зад гърба си и застина. — А за разлика от някои хора, аз упорито държа на думата си.

— Също толкова упорито таиш злоба — отбеляза Джордън. — Здравейте, дами. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да разгледам още веднъж картините и бележките си — отвърна Малъри. — Стига да нямаш нищо против.

— Кой е той да има нещо против? Къщата не е негова.

— Така е. — Джордън, облечен с прилепнали черни джинси и черна тениска, се облегна на касата. — Заповядай.

— Нямаш ли си по-добро занимание, вместо да се навърташ тук? — просъска Дейна. — Защо не се преструваш, че пишеш книга, или не вадиш душата на някой издател?

— Писателите на комерсиална литература сме тарикати. Трудим се по две-три седмици, а после само се перчим като кралски особи.

— Карайте се колкото искате. — Малъри стовари куфарчето със записките си върху сандъка. — Но по-добре продължете в някоя друга стая.

— Не се караме — възрази Джордън. — Това е флиртуване.

— Само в сънищата ти.

— В сънищата ми си с доста по-оскъдно облекло, дългучке. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо, Малъри.

Изправи се и излезе от стаята.

— Връщам се след малко. — Дейна се втурна след него като ракета. — В кухнята, смотаняко.

Задмина го и го изчака със стиснати зъби.

Джордън вървеше с обичайната си нехайна походка. „Невъзмутим както винаги“, помисли си тя и тъкмо се готвеше за първата размяна на гневни реплики, когато той се озова до нея, сграбчи я за ханша и страстно я целуна.

В тялото й внезапно нахлу топлина. Усещането бе същото, както някога. В едно се сляха огън, светлина и очакване и сякаш в нея засия комета, която накара цялото й същество да запулсира.

„Не и този път. Никога вече“.

Енергично го блъсна. Би било твърде предсказуема женска реакция да му удари плесница. Но едва се сдържа да не го смушка с юмрук.

— Извинявай, мислех, че затова ме повика тук.

— Опитай отново и ще получиш толкова смъртоносни рани, че всичката ти кръв ще изтече.

Джордън сви рамене и се приближи към кафеварката.

— Явно съм сбъркал.

— Точно така. Отдавна си загубил правото да ме докосваш. Стана част от тази история, защото случайно си купил проклетата картина, и ще те търпя заради това и заради приятелството ти с Флин. Но докато си тук, ще спазваш правилата.

Той наля кафе в две чаши и остави нейната на плота.

— Запознай ме с тях.

— Никога не ме докосвай. Дори ако изскоча пред движещ се автобус, не протягай ръка да ме спреш.