Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Трябваше да науча псалмите в училище — каза Па-мела Чамча, седейки на пода, с глава, облегната на софата, и здраво стиснати очи. Край реката на Вавилон, където седнахме и о, о, плакахме… — тя спря лентата, отново се облегна назад и започна да рецитира. — Ако те забравя, о, Ерусалим, нека дясната ми ръка забрави умението си; ако не те спомням, нека езикът ми залепне на небцето; да, ако не предпочета Ерусалим в радостта си.
По-късно, заспала в леглото, тя сънуваше своето манастирско училище, утринни молитви и вечерни, пеене на псалми, когато Джъмпи се втурна вътре и я разбуди, тръскайки я, крещейки:
— Не е хубаво това, което трябва да ти кажа. Той не е мъртъв. Саладин: съвсем си е жив.
Тя изведнъж се събуди напълно, потапяйки ръцете в гъстите си, къдрави, къносани коси, сред които първите бели кичури точно започваха да личат; коленичи на леглото гола с ръце в косите, неспособна да се движи, докато Джъмпи не свърши да говори и тогава без предупреждение започна да го налага, удряйки го с юмрук по гърдите, раменете и дори по лицето, колкото можеше по-силно. Той седна на леглото до нея, изглеждайки смешен в нейния халат с волани, докато тя го биеше; той позволи на тялото си да се разхлаби, да приеме ударите, да се подчини. Когато ударите й свършиха, тялото й беше плувнало в пот и той си помисли, че може да е счупила една от ръцете му. Тя седна до него, дишайки тежко, и двамата мълчаха.
Нейното куче влезе в спалнята, изглеждайки тревожно, и изтропка до нея да й предложи лапата си и да я ближе по левия крак. Джъмпи се раздвижи внимателно:
— Мислех, че са го откраднали — каза той накрая. Па-мела тръсна глава, за да, но…
— Крадците се свързаха с мен. Платих откупа. Сега отговаря на името Глен. Няма значение. И без това никога не можах да произнеса правилно Шерхан.
След малко Джъмпи разбра, че иска да говори.
— Това, което направих преди малко — започна той.
— О, Боже.
— Не. Подобно е на нещо, което веднъж съм правил. Може би най-чувствителното нещо, което съм извършил.
През лятото на 1967 беше изтормозил „аполитичния“ двадесетгодишен Саладин да дойде с него на антивоенна демонстрация. „Веднъж в живота ти, мистър Високомерие, ще те смъкна долу до моето равнище.“ Харълд Уилсън щеше да идва в града и заради подкрепата на лейбъристкото правителство на намесата на Щатите във Виетнам беше планиран масов протест.
— Чамча се присъедини от чисто любопитство — обясни той. — Отидох да видя как уж интелигентни хора превръщат себе си в тълпа.
Този ден валя като из ведро. Демонстрантите на Маркит скуеър бяха напълно наквасени. Джъмпи и Чамча, носени от тълпата, бяха избутани нагоре по стълбите на кметството; изглед като от трибуна, каза Чамча с хаплива ирония. До тях стояха двама студенти, маскирани като руски убийци в черни меки шапки с извити периферии, с шинели и тъмни очила, носещи кутии от обувки, пълни с потопени в мастило домати с етикети с големи печатни букви „бомби“. Малко преди идването на министър-председателя един от тях потупа един полицай по рамото и каза: „Извинете, моля. Когато мистър Уилсън, самозваният министър-председател, дойде с дългата кола, любезно поискайте да свали прозореца, така че моят приятел да може да хвърли по него бомбите?“
Полицаят отговори: „Ха, ха, сър. Много добре. Сега аз ще ви кажа нещо. Можете да хвърляте яйца по него, защото нямам нищо против. Можете да хвърляте домати по него, сър, като тези, които имате в кутията, боядисани в черно и с етикети бомби, защото нямам нищо против. Но хвърлете нещо твърдо по него, сър, и моят колега тук ще ви гепи с оръжието?“
О, дни на невинност, когато светът беше млад.
… Когато колата пристигна, през тълпата премина вълна и Чамча и Джъмпи бяха разделени. След това Джъмпи се появи, изкатери се на капака на лимузината на Харълд Уилсън и започна да скача нагоре-надолу по него, като правеше големи вдлъбнатини, подскачайки като дивак в ритъм с пеенето на тълпата: Ние ще се бием, ние ще победим, да живее Хо Ши Мин.
— Саладин започна да крещи по мен да сляза, отчасти защото тълпата беше пълна с типове от специалните части, приближаващи се към лимузината, но главно, защото се чувстваше толкова дяволски неудобно.