Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— 4 —
Джъмпи Джоши стана любовник на Памела Чамча, както тя после казваше, „по чиста случайност“, през нощта, когато тя научи за смъртта на мъжа си при избухването на „Бостан“, така че звученето на неговия стар приятел от училище Саладин, говорещ отвъд гроба по средата на нощта, промълвявайки пет гномически думи: съжалявам, моля извинете, грешен номер — говорейки освен това два часа след като Джъмпи и Памела бяха правили, с помощта на две бутилки уиски, двугърбото четириного — го постави натясно.
— Кой беше това? — преобърна се Памела, все още полузаспала и с превръзка на очите, за да поразпита, и той реши да отговори:
— Просто един дишач, не се тревожи за това — което беше сполучливо, с изключение на това, че сега той трябваше да се тревожи съвсем сам, седейки гол в леглото и смучейки за утеха, както беше правил цял живот, палеца на дясната си ръка.
Той беше дребен човек с рамене като телена закачалка за дрехи и огромен обем за нервна възбуда, засвидетелстван от бледото му с хлътнали очи лице; оредяващата му коса — все още напълно черна и къдрава — толкова често разрошвана от бесните му ръце, че вече изобщо не обръщаше внимание на четки или гребени, а стърчеше на всички страни и придаваше на собственика си вид на току-що станал твърде късно и бързащ; и неговият привлекателно плах, самоосъждащ се, но в същото време хълцукащ и превъзбуден кикот; всичко това беше помогнало за превръщането на името му Джамшед в това Джъмпи, така че всички, дори току-що запознали се с него, сега машинално го използваха, всички с изключение на Памела Чамча, Саладиновата жена, мислеше си той, яростно смучейки. — Или вдовица? — О, Боже, помогни ми, съпруга в края на краищата. Той откри, че негодува срещу Чамча. Завръщане от мокър гроб: толкова оперетно събитие в тези дни и време изглеждаше почти недостойно, направо измама.
Той се беше втурнал към дома на Памела в мига, когато чу новината, и я намери със сухи очи и спокойна. Тя го заведе в своя претрупан любовен кабинет, на чиито стени акварели на розови градини висяха между плакати със стиснати юмруци с надписи Partido Socialista, снимки на приятели и грозд от африкански маски и докато той си пробиваше път между пепелници, вестник „Войс“ и феминистки фантастични романи, тя каза сухо:
— Изненадващото е, че когато ми казаха, аз си помислих — свиване на рамене — неговата смърт всъщност ще направи твърде малка дупка в живота ми.
Джъмпи, който едва си сдържаше сълзите и щеше да се пръсне от спомени, се спря и плесна с ръце, напомняйки в черното си безформено палто с бледно и съкрушено от ужас лице на вампир, хванат от неочакваната и омразна дневна светлина. Тогава видя празните бутилки от уиски. Памела беше почнала да пие, каза тя, няколко часа преди това и оттогава го правеше равномерно и ритмично с посветеността на бегач на дълги разстояния. Той седна до нея на ниската мека софа и предложи да действа като умиротворител.
— Каквото поискаш — каза тя и му подаде бутилката. Сега, докато седеше изправен в леглото с палец вместо бутилка, а неговата тайна и неговият махмурлук туптяха еднакво болезнено в главата му (той никога не е бил пиещ или потаен човек), Джъмпи наново почувства сълзите да напират и реши да стане да се разходи наоколо. Там, закъдето тръгна, беше нагоре по стълбите към онова, което Саладин настояваше да нарича своята „бърлога“, голямо таванско помещение с оберлихт и прозорци, гледащи надолу към пространство от общински градини, осеяни с непридирчиви дървета дъб, лиственица, дори последния от брястовете, оцелял от времето на чумата. Първо брястовете, сега ние, размишляваше Джъмпи. Може би дърветата са били предупреждение. Той силно се изтръска, за да прогони тия среднощни черни мисли, и се настани на ъгъла на махагоновото писалище на приятеля си. Веднъж на един ученически купон той беше кацнал по същия начин на една маса, мокра от разлято вино и бира, до едно измършавяло момиче в черна минирокля от копринена дантела, розова боа от пера около врата и клепачи като сребърни шлемове, неспособен да събере смелост да каже здрасти. Най-накрая се обърна към нея и изпелтечи някаква баналност; тя му хвърли поглед, изпълнен с презрение, и каза, без да движи лакираните си в черно устни: разговорът е умрял, човече. Той беше много разстроен, толкова разстроен, че измърмори, кажи ми защо всички момичета в този град са толкова груби? и тя отговори, без да се замисля, защото повечето момчета са като теб. Няколко мига по-късно се появи Чамча, просмукан с пачули, облечен в бяла курта, проклетата комиксова представа на всеки за тайнствеността на Изтока, и момичето си тръгна с него пет минути по-късно. Копелето, помисли си Джъмпи Джоши, след като старата горчивина се надигна наново, той нямаше никакъв срам, беше готов да бъде всичко, което щяха да харесат, да-ти-гледам-на-ръка щампована-покривка-за-легло, Харе-Кришна, дхарма-бродяга, и мъртъв не бихте ме хванали. Това го спря, точно тази дума. Мъртъв. Признай си, Джамшед, момичетата никога не са си падали по теб, това е истината, а останалото е завист. Добре, наполовина си призна той и след това наново. Може би мъртъв, добави той и след това отново — може би не.