Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Той смяташе козируването за нещо, от което зависи изходът на войната и върху което е изградена цялата военна мощ.

„В козируването войникът трябва да влага душата си“ — обичаше да се изразява той. И това беше първокачествен подофицерски мистицизъм.

Полковникът държеше отдаващият чест да козирува по правилника с всичките му тънкости, точно и достойно.

Дебнеше всички, които минаваха край него. От редника-пехотинец до подполковника. Редниците, които козируваха повърхностно, сякаш искаха да кажат: „Здрасти“, той сам отвеждаше право в казармата, за да бъдат наказани.

Не признаваше никакво: „Не съм видял.“

„Войникът — казваше той — трябва да търси началника си сред навалицата и да не мисли за нищо друго, освен как да изпълни задълженията си, определени от правилника. Когато падне на бойното поле, войникът, преди да умре, трябва да изкозирува. За мене всеки, който не умее да козирува, прави се, че не вижда или козирува нехайно, е животно.“

— Господин поручик — каза полковник Краус с ужасен глас, — низшите чинове винаги са длъжни да отдават чест на по-висшите. Това още не е отменено. И, второ, откога е тоя навик у господа офицерите да се разхождат с крадени кучета по стъргалото? Да, с крадени кучета. Куче, което принадлежи на друг, е крадено.

— Това куче, господин полковник… — възрази поручик Лукаш.

— Принадлежи на мене, господин поручик — прекъсна го грубо полковникът, — това е моят Фокс.

И Фокс или, с други думи, Макс си спомни за своя стар господар и изхвърли новия от сърцето си. Като се откъсна, той започна да се хвърля върху полковника. Изобщо прояви такава радост, на каквато е способен само влюбеният шестокласник, след като е бил разбран от своя идеал.

— Да се разхождате с крадени кучета, господин поручик, е несъвместимо с офицерската чест. Не сте знаели? Един офицер не може да купи куче, без да се е уверил, че това може да стане без всякакви по-нататъшни последици! — продължаваше да гърми полковник Краус, като галеше Фокс-Макс. Последният от подлост започна да ръмжи срещу поручика и да се зъби, сякаш полковникът, сочейки поручика, му беше казал: „Дръж!“

— Господин поручик — продължи полковникът, — смятате ли за правилно да яздите краден кон? Не четохте ли обявлението в „Бохемия“ и в „Тагблат“198 за изчезването на моя пинчер? Как? Вие не сте чели обявлението, което вашият началник е обнародвал във вестниците?

Полковникът плесна с ръце.

— Ето на! Това са те младите офицери! Къде е тук дисциплината? Полковникът публикува обявления в печата, а поручикът не ги чете.

„Ех, да можех да ти ударя една, старо плашило“ — помисли си поручик Лукаш, загледан в бакембардите на полковника, които му придаваха вид на орангутан.

— Придружете ме малко — каза полковникът. Те тръгнаха и поведоха извънредно приятен разговор: