Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

След това покрай Швейк премина и тази, която се грижеше за кучето. Тя беше мома, но не от най-младите, с прилично оплетени на венче коси. Подсвиркваше на кучето и въртеше верижка и елегантен бич.

Швейк се обърна към нея:

— Извинете, госпожице, откъде, се отива за Жижков189?

Тя се спря и го погледна изпитателно, но добродушното лице на Швейк, изглежда, я убеди, че войничето наистина иска да иде на Жижков. Изражението на лицето ѝ се смекчи и тя охотно му обясни как ще стигне до Жижков.

— Неотдавна ме преместиха — рече Швейк, — не съм тукашен, от провинцията съм. И вие ли не сте от Прага?

— Аз съм от Водняни.

— Брей, че нашите села не били далечни — отговори Швейк, — аз съм от Противин.

Това познаване географията на чешкия юг, придобито някога през време на маневри в тоя край, изпълни сърцето на момата със земляшка симпатия.

— Тогава трябва да познавате месаря Пейхар, дето стои на площада в Противни?

— Как да не го познавам! Аз го имам за брат. Там у нас всички го обичат — рече Швейк, — той е много добър, услужлив, продава хубаво месо и не дава ексик.

— Вие да не сте на Яреш? — попита момичето, като започна да симпатизира на непознатото войниче.

— Ъхъ.

— Ама на кой Яреш, на оня от Кърч край Противин или от Ражице?

— От Ражице.

— Още ли разкарва бира?

— Още.

— Че той отдавна трябва да е надхвърлил шейсетте?

— Шейсет и осем стори пролетес — отговори спокойно Швейк, — сега си е взел куче и то не се дели от него. Когато кара бира, то седи в колата. Кучето му е също като онова, дето гони врабците. Хубаво кученце, много хубаво.

— То е наше — обясни му новата позната, — аз служа тук у господин полковника. Вие познавате ли нашия полковник?

— Знам го, интелигентен човек — рече Швейк, — у нас в Будейовице също имаше един такъв полковник.

— Моят господар е много строг. Помните ли кога разправяха, че ни натупали в Сърбия? Тогава си дойде побеснял у дома, изпочупи всички чинии в кухнята и поиска да ме уволни.

— Значи, ваше е кученцето — прекъсна я Швейк, — жалко, че моят поручик не може да търпи кучета, а то аз много ги обичам.

Той замълча, но след малко изтърси:

— Те, тия кучета, не ядат всичко.

— Нашият Фокс е много разглезен, по едно време не искаше да яде никакво месо, но напоследък прояде пак.

— А какво обича най-много?

— Дробче, варено дробче.

— Телешко или свинско?

— Все му е едно — усмихна се „землячката“ на Швейк, като сметна последния му въпрос за несполучлив опит за шега.

Те се разхождаха известно време, след това към тях се присъедини пинчерът, който бе завързан на верижка. Той се държеше много приятелски с Швейк и се опита да разкъса поне с намордника си панталоните му, скачаше по него, но внезапно, сякаш подуши мислите на Швейк, престана да скача и тръгна омърлушено и смутено, поглеждайки косо Швейк, като че ли искаше да каже: „Значи, и мен това ме чака?“