Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Ами ако Гейнър е надушил, че ще разпитвам Уанда? Ако открие Чарлз и си помисли, че и той е забъркан? Не. Беше егоистично да рискувам живота на колегата си. Той има четиригодишен син. И съпруга.
Харолд Гейнър щеше да изхруска Чарлз за закуска. Не можех да го забърквам. Той беше едра, добродушна и щастлива да услужи мечка. Сладка, пухкава мечка. Не ми трябваше плюшено мече за подкрепление.
Трябваше ми човек, който ще успее да се справи с евентуалните изпратени от Гейнър предизвикателства.
Хрумна ми една идея.
- Прибери се у дома, Чарлз. Няма да ида сама. Обещавам!
Стори ми се, че той се колебае. Сякаш не ми вярваше напълно. Представете си, моля ви се!
- Анита, сигурна ли си? Няма да те зарежа ей тъй на!
- Тръгвай, Чарлз! Ще си взема подкрепление!
- Че кого можеш да намериш по това време?
- По-добре не питай. Върви у дома при сина си!
Той изглеждаше неуверен, но облекчен. Всъщност, и бездруго не му се искаше да слиза в Тендърлоин. Може би късата каишка на Каро-лин бе точно онова, което Чарлз искаше и търсеше. Извинение за всичко, което всъщност не му се искаше да прави. Що за основа за един брак!
Но пък, ако колата и така върви, защо да я поправяш?
Чарлз си тръгна след продължителни извинения. Но аз знаех, че се радва да се махне. И щях да запомня, че е бил доволен да се разкара.
Почуках на вратата на кабинета. Тишина, после:
- Влез, Анита!
Откъде бе разбрал, че съм аз? Нямах намерение да питам. Не исках и да знам.
Жан-Клод се преструваше, че проверява цифрите в огромна счетоводна книга. Стори ми се древна - с пожълтели страници и избледняващо мастило. Счетоводна книга като копие на онази, в която Боб Кречит е пишел в студената коледна вечер26.
- Какво съм сторил, за да заслужа две посещения в една нощ? - попита вампирът.
Почувствах се глупаво, изправена лице в лице с него. Губех толкова време в опити да го избягвам. А сега възнамерявах да го поканя да дойде с мен да поровим в каналите. Но пък с един куршум щях да сваля два заека. Щях да зарадвам Жан-Клод, а и всъщност не исках да ми се сърди, ако можех да го избегна. Пък и ако Гейнър се опиташе да тръгне срещу Господаря, бях готова да заложа на Жан-Клод!
Та нали само преди няколко седмици и вампирът бе сторил същото с мен? Беше ме избрал за свой герой. Беше ме изправил срещу чудовище, което бе убило трима вампири-повелители. И се бе обзаложил, че
накрая ще се сбия и с Николаос. Е, победих я, макар и доста трудно.
Какво пък, сосът за печената гъска става и за печения гъсок. Усмихнах му се сладко. Бях доволна, че можеше да ми върне услугата толкова бързо.
- Би ли желал да ме съпровождаш из Тендърлоин?
Той примигна, а на лицето му се изписа изненада като у истински човек.
- С каква цел?
- Налага се да разпитам една проститутка по случай, върху който работя. Нуждая се от подкрепление.
- Подкрепление ли? - поинтересува се Жан-Клод.
- Трябва ми подкрепление, което да изглежда по-зловещо от мен самата. Ти подхождаш за ролята.
Той се усмихна блажено:
- Ще ти бъда телохранител!
- Дал си ми достатъчно поводи за мъка, време е за разнообразие да направиш и нещо мило!
Усмивката се стопи.
- И откъде тази внезапна промяна на чувствата, ma petite?
- Наложи се подкреплението ми да си иде вкъщи да гледа синчето
си.
- А ако аз не пожелая да дойда?
- Отивам там сама - уточних.
- В Тендърлоин?
- Ахъм.
Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.
- Ще ми се да спреш да правиш така.
-Как?
- Да ми замъгляваш съзнанието, за да не виждам как се движиш.
- Правя го толкова често, колкото мога, ma petite просто, за да си докажа, че все още го мога.
- Това пък какво значи?
- Когато те белязах, се отказах от по-голямата част от властта си над теб. Упражнявам се в дребните номерца, които все още са ми останали - той вече стоеше кажи-речи до мен. - За да не забравиш кой и какво съм!
Взирах се в сините му, о, тъй сини очи.
- Никога няма да забравя, че си ходещ мъртвец, Жан-Клод!
По лицето му пробяга изражение, което не успях да разчета. Може да беше и болка.
- Не, в очите ти виждам знанието за това, което съм. - той заговори тихо, почти шепнешком, но не упоително. Съвсем като човек. - Очите ти са най-ясното огледало, в което някога съм надничал, ma petite! Винаги щом започна да се преструвам пред себе си. Винаги, щом получа илюзия за живот. Мога просто да погледна лицето ти и да видя истината.