Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
- Да, бих те помолила да не ловуваш тази вечер - съгласих се.
- Ще ми посочиш ли причина, Анита?
Беше ме нарекъл по име, без да го подканвам. Определено беше намислил нещо.
- Защото аз те доведох тук. Не би дошъл да ловуваш насам, ако не бях аз.
- Изпитваш вина заради онзи, който ще ме нахрани тази нощ?
- Незаконно е да се използват човешки жертви без доброволното им съгласие - заявих.
- Така е.
- За такава постъпка наказанието е смърт.
- От твоята ръка.
- Ако го сториш в този щат, да.
-Та това са някакви си проститутки, сводници, измамници. Какво значение имат те за теб, Анита?
Не си спомнях досега да ме е наричал по име два пъти поред. Това беше лош знак. На няма и пресечка от клуб „Сивата котка“ една кола излезе на улицата. Какъв късмет! Пъхнах моята „Нова“ в освободеното място. Успоредното паркиране не ми е слабост, но за щастие онази кола беше два пъти по-голяма от моята. Така че разполагах с достатъчно място за маневри напред-назад до тротоара.
Когато наместих колата си удобно и далече от движението, изключих двигателя. Жан-Клод се бе отпуснал на седалката и ме наблюдаваше.
- Зададох ти въпрос, ma petite, какво значат тези хора за теб?
Разкопчах колана си и се извърнах да го погледна. Някакъв номер
на светлините и сенките бе потопил по-голямата част от тялото му в мрак. На лицето му лежеше ивица почти златна светлина. Високите му скули изпъкваха на бледата кожа. Връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. Очите му блестяха като син неон. Отклоних поглед и се съсредоточих върху волана, докато обяснявах:
- Нямам лична връзка с тези хора, Жан-Клод, но те са хора. Добри, лоши или по средата, те са живи и никой няма право да ги затрива ей тъй наслуки.
- Значи вярваш в свещения смисъл на живота?
Кимнах.
- Да, а и във факта, че всяко човешко същество е специално. Всяка смърт е загуба на нещо ценно и незаменимо - погледнах го, когато изрекох тези думи.
-И преди си убивала, Анита. Унищожавала си това незаменимо нещо.
- И аз съм незаменима - уточних. - И мен никой няма право да ме убива.
Той седна с едно плавно движение и реалността сякаш се сгъсти около него. Почти усещах движението на времето в колата, като звуков удар вътре в главата ми, вместо в ушите.
Жан-Клод седеше и изглеждаше съвсем като човек. Бледата му кожа бе добила лека розовина. Внимателно сресаната му и оформена вълниста черна коса изглеждаше пищна и осезаема. Очите му бяха просто тъмносини, нищо изключително освен цвета. Отново бе човек, само с едно примигване.
- Исусе - прошепнах.
- Какво има сега, ma petite?
Поклатих глава. Ако попитах как го прави, щеше просто да се усмихне.
- Защо задаваш всички тези въпроси, Жан-Клод? Защо се интересуваш от виждането ми за живота?
- Ти си ми човешки слуга - той вдигна ръка да възпре автоматич-ното ми възражение. - Започнал съм процеса по превръщането ти в мой човешки слуга и бих желал да те разбера по-добре.
-Не можеш ли просто да. виждаш чувствата ми, както с хората на улицата?
- He, ma petite! Мога да усещам желанието ти, но почти нищо друго. Отказах се от това, когато те белязах.
- Не можеш да ме прочетеш?
-Не.
Това беше наистина приятна вест. Не беше необходимо Жан-Клод да го споделя с мен. Защо тогава го стори? Той никога не даваше нещо безплатно. Монетката непременно бе вързана с конец, а аз дори не го виждах. Поклатих глава.
- Ти си ми просто подкреплението за тази нощ. Не прави нищо на никого, освен ако не ти кажа, става ли?
- Да правя нещо?
- Не наранявай никого, освен, ако не се опитат да наранят нас.
Той кимна с много сериозно изражение. Защо подозирах, че ми се надсмива в някое тайно ъгълче на съзнанието си? Да се разпореждаш с Господаря на града. Да, предполагам, че беше смешно.
Навън по тротоара се носеше глъч. Всяка една сграда бълваше музика. Песните не бяха еднакви, но винаги бяха шумни. Ярките табели обявяваха: „Мацки, мацки, мацки!!! Голи цици!“. Един от розовите надписи гласеше: „Поговори с Голата жена от Сънищата си!“. Пфууу.
До нас се приближи висока и слаба чернокожа. Носеше пурпурни шорти, толкова къси, че изглеждаха като бикини-прашки. Черен мрежест чорапогащник обгръщаше краката и задника й. Предизвикателно.
Тя спря някъде помежду ни. Стрелкаше ни с поглед.
- Кой от вас го праи и кой от вас ша гледа?
Спогледахме се с Жан-Клод. Той се усмихна съвсем леко.
- Съжалявам, но ние търсим Уанда - обясних.