Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Мокетът на пода беше светлобежов, стените - с цвят на яйчена черупка. До отсрещната стена бе опряно голямо, лакирано черно бюро. От плота му сякаш израстваше лъскава черна лампа. Нямаше нито листове, нито папки, само Жан-Клод седеше зад него.
Дългите му бледи ръце бяха скръстени на плота. Леко вълнистата черна коса, сините като полунощно небе очи, бялата риза със странните й маншети. Седнал там, изглеждаше съвършен - съвършено неподвижен като в картина. Красив като мокър сън, но не и истински. Само изглеждаше съвършен. Аз обаче знаех истината.
До лявата стена бяха подредени два кафяви метални картотечни шкафа. До тях се ширеше кожен диван. Над него бе окачена голяма маслена картина. Представляваше сцена от Сейнт Луис през 18-ти век. Заселниците се спускат по реката със салове. Слънчевата светлина се стича с есенно изобилие. Дечица търчат и играят. Картината изобщо не подхождаше на помещението.
- Картината твоя ли е? - попитах.
Жан-Клод кимна леко.
- Познавал ли си художника?
Той се усмихна - нито следа от зъби, просто прелестно движение на устните. Ако съществуваше вампирско списание, Жан-Клод щеше да е винаги на корицата.
- Бюрото и диванът не подхождат на декора - отбелязах.
- В момента преобзавеждам - уточни той. Просто си седеше и ме гледаше.
- Ти поиска тази среща, Жан-Клод. Да се хващаме за работа!
- Толкова ли бързаш? - Той заговори по-ниско, досущ погалване на животинска козина по гола кожа.
- Да, бързам. Така че карай по същество. Какво искаш?
Усмивката му леко се разшири. Той наистина сведе очи за миг. Изглеждаше почти лукав.
- Ти си мой човешки слуга, Анита. Използваше името ми. Лош знак.
- Не - възразих. - Не съм.
- Носиш два мои белега, остават още два. - лицето му все още бе приятно на вид, сладко. Но изражението не подхождаше на това, което казваше.
-Е, и?
Той въздъхна:
-Анита. - спря насред изречението и се изправи. Заобиколи бюрото. - Знаеш ли какво означава да си Господар на града? - облегна се на плота полуприседнал. Ризата му се разтвори, разкривайки бледите му гърди. Едното зърно надничаше през отвора - малко, светло и твърдо. Кръстообразният белег беше истинска обида за това бледо съвършенство.
Взирах се в голите му гърди. Колко притеснително. Срещнах погледа му и успях да не се изчервя. Точка за мен.
- Има и други ползи от това да си мой човешки слуга, ma petite!
Зениците му сякаш запълваха целите очи, черни и задавящо дълбоки. Поклатих глава.
-Не.
- Не ме лъжи, ma petite, мога да усетя копнежа ти! - той облиза устни. - Мога да го вкуся!
Страхотно, направо велико. Как се спори с някой, който може да почувства каквото чувстваш и ти? Отговор: не спориш, а се съгласяваш.
- Добре де, желая те. Това прави ли те щастлив?
Той се усмихна.
-Да!
Една дума, а сякаш прелетя право през мозъка ми, шепнейки неща, които не беше казал. Шепоти в мрака.
- Е, аз искам да имам доста мъже, но това не означава, че ще спя с
тях.
Лицето му направо хлътна, очите му заприличаха на езера с мъртво течение.
- Обикновената похот се побеждава лесно - съгласи се той.
Изправи се с плавно движение. - Но нашата не е обикновена, ma petite. И не е похот, а желание! - пристъпи към мен, протегнал бледата си ръка. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не от страх. Не мисля, че беше и номер на ума. Усещането бе истинско. Копнеж, както го бе нарекъл -може и така да беше. Страст.
- Недей - прошепнах дрезгаво.
Той, разбира се, не спря. Плъзна пръсти по бузата ми, докосваше ме едва-едва. Допир на кожа до кожа. Отстъпих назад, насилих се да поема дълбоко и треперливо дъх. Можех да се държа колкото си нехладнок-ръвно искам, той и бездруго щеше да усети неудобството ми. Нямаше смисъл да се преструвам.
Там, където ме бе докоснал, долавях нещо като остатъчно усещане. Гледах в пода, докато казвах:
- Оценявам възможните странични ползи, Жан-Клод, наистина. Но не мога. Не искам. - срещнах погледа му.
Изражението му бе ужасно каменно. Нищо. Лицето бе същото като преди миг, но сякаш от него бе изчезнала някаква искрица човечност, живот.
Пулсът ми отново се ускори. Нямаше нищо общо със секса. Страх. Имаше твърде много общо със страха.
- Както желаеш, моя малка съживителке. Независимо дали сме любовници или не, това не променя връзката ти с мен. Ти си мой човешки слуга.
- Не съм - възразих.
- Ти си моя, Анита! Доброволно или не, ти си моя.
- Виж, Жан-Клод, ето тук ме губиш. Първо се опитваш да ме съблазниш, което си има приятните моменти. Но когато това не сработва, преминаваш към заплахи.