Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
- Има само едно нещо, което искам от теб - заявих.
- И какво е то, ma petite?
- Добре де, две неща са. Първо, спри да ме наричаш ma petite и второ, остави ме на мира. Разкарай тези проклети белези!
- Първото изискване мога да изпълня, Анита.
- А второто?
- Не бих могъл, дори и да исках.
- Но ти и не искаш - уточних.
- Така е, не искам.
- Стой далече от мен, Жан-Клод! Стой някъде на майната си, иначе ще те убия!
- Мнозина са се опитвали през годините.
- И колко от тях са били над осемнайстата бройка?
Той съвсем леко присви очи.
- Нито един. В Унгария срещнах един тип, който се кълнеше, че е убил петима.
- И какво стана с него?
- Разкъсах му гърлото.
- Искам да ме разбереш добре, Жан-Клод! Предпочитам да разкъсаш гърлото ми. Предпочитам да умра, опитвайки се да те убия, но не и да ти се подчиня! - Взирах се в него, опитвайки се да открия признаци за това дали е разбрал какво му говоря. - Кажи нещо, де!
-Чух думите ти. Знам, че наистина го мислиш. Той внезапно се озова пред мен. Не го видях да се движи, не го почувствах в мислите си. Просто внезапно изникна на сантиметри от мен. Май зинах.
- Наистина ли би могла да ме убиеш? - гласът му бе като коприна върху рана, нежен, но с намек за болка. Като секса. Беше като кадифено погалване вътре в главата ми. Беше приятно, въпреки че тялото ми се раздираше от страх. Мамка му. Той все още можеше да ме има. Все още можеше да ме повали. Да, ама не.
Вдигнах поглед към прелестните му сини очи и казах:
-Да.
Наистина го мислех. Той примигна изящно и отстъпи назад.
- Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! - каза. В гласа му този път не се долавяше заиграване. Беше просто изказване.
- Това е най-приятният комплимент, който някога си ми правил!
Жан-Клод стоеше пред мен с отпуснати ръце. Съвсем неподвижен.
Змиите и птиците могат да прекарват доста време напълно сковани, но дори в змията се долавя усещане за живот, за действие, което очаква да се състои. Той стоеше без усещане за нищо и, при все онова, което очите ми подсказваха, беше изчезнал. Изобщо не беше там. Смъртта не издава звуци.
- Какво е станало с лицето ти?
Докоснах подутата си буза, преди да успея да се сдържа.
- Нищо - отвърнах.
- Кой те удари?
- Защо питаш - за да идеш да му цапнеш един ли?
- Защитата ми е сред допълнителните блага от това да ми бъдеш слуга.
- Нямам нужда от защитата ти, Жан-Клод!
- Той те е наранил.
- А аз натиках пистолет в слабините му и го накарах да ми изпее и майчиното си мляко - заявих.
Вампирът се усмихна.
- Какво си направила?
- Наврях му пистолет в топките, ясно?
В очите му проблеснаха искрици. По лицето му се разля веселие и избухна между устните му. Разсмя се с цяло гърло.
Смехът беше като бонбон: сладък и заразителен. Ако можех да бутилирам смеха на Жан-Клод, сигурна съм, че от него щеше да се дебелее. Или да се получава оргазъм.
- Ma petite, ma petite, ти си наистина чудесна!
Взирах се в него и оставих този прелестен, осезаем смях да ме обгърне. Беше време да си тръгна. Много е трудно да запазваш достойнството си, ако някой се смее с цяло гърло срещу теб. Но все пак успях.
Репликата ми на раздяла го накара да се разсмее още по-силно.
- Спри да ме наричаш ma petite!
22
Излязох сред глъчката на клуба. Чарлз стоеше изправен до масата. Още отдалече ми се стори, че му е неудобно. Сега пък какво се беше объркало?
Стискаше здраво огромните си лапи. Тъмното му лице бе сгърчено почти като от болка. Господ Бог бе сътворил Чарлз едър и зловещ, защото под тази външност той бе мек като памук. Ако притежавах ръста и силата на Чарлз, аз щях да стана идеалният лош тип. Беше малко тъжно и нечестно.
- Какво е станало? - попитах.
- Обадих се на Каролин - отвърна той.
- И?
- Детегледачката е болна. А Каролин са я повикали в болницата. Някой трябва да стои със Сам, докато тя е на работа.
- Ахъм - промърморих.
Той не изглеждаше и грам корав, когато попита:
- Дали не бихме могли да слезем до Тендърлоин утре?
Поклатих глава.
- Няма да ходиш там сама - уточни Чарлз. Нали?
Взирах се в огромния като планина мъж и въздъхнах.
- Не мога да чакам, Чарлз.
- Да, но Тендърлоин. - той понижи глас, сякаш дори произнасянето на името твърде високо би домъкнало тълпа сводници и проститутки около нас. - Не можеш да идеш там сама нощес!
- Ходила съм и на по-лоши места, Чарлз. Ще се справя.
- Не, няма да те оставя да слезеш там сама. Каролин може просто да потърси друга детегледачка или да откаже на болницата - той се усмихна, когато го казваше. Винаги се радваше да помогне на приятел. Каролин щеше да му го изкара през носа. И, което беше по-лошо, не исках да водя Чарлз с мен. На човек му трябва нещо повече от корав вид.