Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
В писмата си до Фезана Джехане не си позволяваше да повтори тази шега с отравянето. Родителите си бяха родители и щяха да се тревожат за нея.
Сега, в тази есенна утрин, когато пратеникът на Мазур й донесе вестите от Картада и й каза да го последва в двореца, тази шега вече никак не й изглеждаше остроумна.
Явно все пак отровени имаше.
В двореца, където в Двора на потока царят чакаше гости, никой не говореше и не мислеше за нищо друго.
Алмалик от Картада, самозваният Лъв на Ал-Расан, беше мъртъв, а госпожа Забира — повече негова вдовица, отколкото бивша любовница — беше пристигнала без предупреждение същата тази сутрин, за да моли цар Бадир за закрила. Говореше се, че в бягството й през планините я е придружавал само слугата й.
Джехане, която беше изминала същия този път, съпроводена само от двама души, не беше особено впечатлена. Ала главната новина я беше сварила неподготвена. Щеше да й трябва много време, докато свикне с тази мисъл. За момента съзнаваше само, че човекът, когото се беше заклела да убие, е мъртъв от ръката на Амар ибн Хайран — всъщност тук още не всичко беше ясно — и че жената, която беше родила живо дете и беше оцеляла единствено благодарение на баща й, скоро щеше да пристъпи под арката в дъното на тази градина.
Извън тези два факта в душата й цареше объркване, примесено с някаква неясна болка. Преди да напусне Фезана беше дала клетва, след което месеци наред се беше наслаждавала на работата си в двореца и — ако трябваше да бъде честна със себе си — на вниманието на един изключително културен мъж, което я ласкаеше. Беше живяла за свое удоволствие. И не беше направила нищичко да изпълни клетвата, дадена в Деня на рова.
Сега вече беше твърде късно. Завинаги.
Стоеше на брега на потока, недалеч от Мазур, който седеше на островчето от дясната страна на царя. Обрулени от вятъра листа падаха във водата, която ги отнасяше. Джехане беше идвала тук много пъти, през деня и вечер, на светлината на факлите, но красотата на тази градина все така й действаше. По това време на годината цъфтяха само късните цветя, но падащите листа и онези, които още не се бяха отронили, сияеха с множество багри в ярката слънчева светлина.
Дворът на потока беше замислен и създаден преди години. Това беше същият поток, който минаваше през залата за пиршества. В градината той се разделяше на две и по средата оставаше малко островче, потънало в пищна растителност и цветя, прорязано от мраморни пътечки под изкусно издялани аркади. Сега на острова, до който се стигаше по две извити мостчета, на пейка от слонова кост седеше царят на Рагоса, заобиколен от приближените си.
В клоните над тях пърхаха птички. Четирима музиканти свиреха на брега от другата страна на островчето. Във водата се мяркаха златни рибки. Беше хладно, но слънцето грееше ярко.
Джехане видя Родриго Белмонте в дъното на градината, където се бяха разположили войниците. Беше се върнал от Фибас преди два дни. Погледите им се срещнаха и онова, което прочете в очите му, я накара да се почувства уязвена. Нямаше право да я гледа така преценяващо след толкова кратко познанство! Внезапно си спомни, че край Фезана му беше казала за намерението си да отмъсти на Алмалик от Картада. Това й напомни за Хусари, който онази нощ беше изразил същото намерение… и който не по-малко от нея щеше да се терзае от мъчителни мисли.
„Ако някой не го стори преди нас“, беше казал той тогава. Да, някой го беше сторил.
Сега Хусари го нямаше. Той не беше приет в двора. Джехане се надяваше да й се удаде по-късно да поговори с него. Мислеше си за баща си във Фезана и за онова, което убитият цар беше направил с него.
Между кораловочервените колони в дъното на градината се появи слуга, облечен в зелено и бяло. Музиката спря. Всички замълчаха и в настъпилата тишина се чуха звънливите трели на птица. Бронзовата врата се отвори и прозвуча името на Забира от Картада.