Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— Може ли да бозна? — питам аз.
— След минутка — казва Мам, — като си отидат.
— За какво говори? — пита Баба.
— Няма значение.
— Мога да повикам сестрата.
Мам клати глава.
— Има предвид кърмене.
Баба я гледа изумено.
— Да не искаш да кажеш, че още…
— Нямаше причина да спирам.
— Да, затворени в онова място, предполагам всичко е било… ама дори така, пет години…
— Не знаеш за какво говориш.
Устата на Баба е нацупена надолу.
— Не е да не съм питала.
— Мамо…
Додя се изправя.
— Най-добре да ги оставим да си починат вече.
— Сигурно — казва Баба. — Чао-чао тогава, до утре…
Мам пак ми чете „Всеотдайното дърво“ и „Лоракс“, но тихичко, защото гърлото я боли, а също и главата. Бозвам, даже много вместо вечеря, Мам заспива по средата.
Харесва ми да й гледам лицето, когато не знае.
Намирам сгънат вестник, посетителите сигурно са го донесовали. Отпред има мост, счупен на две, чудя се дали е вярно. На другата страница има една на мен и Мам, и полицията, откогато тя ме носеше в Участък. Пише: „Надежда За Момчето Бонзай“. Отнема ми малко време да разбера думите.
Той е, „Джак Чудото“ за персонала на специалната клиника „Къмбарланд“, чиито сърца са вече спечелени от дребничкия човек, който в събота вечерта се запозна с един напълно нов свят. Поразителният дългокос Малък принц е продукт на серийното насилване на красивата си млада майка от Трола на градинската барака (заловен от щатската полиция по време на драматична акция в два сутринта в неделя). Джак за всичко казва, че е „хубаво“ и обожава Великден, но продължава да се качва и слиза по стълби на четири крака като маймуна. През всичките пет години от живота си той е бил заключен в загнила, облепена с корк тъмница, и експертите все още не могат да кажат какви или каква степен на дългосрочно забавяне на развитието…
Мам се е събудила, взема ми вестника от ръката.
— Какво ще кажеш за книжката със зайчето Питър?
— Ама това съм аз, Момчето Бонзай.
— Бозай какво? — поглежда вестника и си бута косата от лицето, после нещо като простенва.
— Какво е „бонзай“?
— Много мъничко дърво. Хората си гледат такива в саксии в къщите, подрязват ги всеки ден, за да са къдрави.
Мисля си за Цвете. Никога не сме го рязовали, давахме му да расте колкото си иска, а то вместо това умря.
— Аз не съм дърво, аз съм момче.
— Това е само метафора — намачква вестника в боклука.
— Пише, че съм поразителен, ама това го правят трансформерите.
— Хората от вестниците пишат много неверни неща.
Човековете от вестниците, звучи като онези в „Алиса“, които са всъщност тесте карти.
— Пише, че си красива.
Мам се смее.
Всъщност е така. Толкова много лица на човекове вече видях на истинско, а нейното е най-много красивото. Трябва пак да си духам носа, кожата се зачервява и боли. Мам си изважда безболяващите, но те не спират главобола. Не мислех, че ще я боли и в Навън. Галя й косата в тъмното. Не е съвсем черно в Стая Номер Седем, Сребърното лице на Господ е в прозореца и Мам е права, изобщо не е кръг, остро е и от двете страни.
През нощта микроби вампири се носят с маски, така че да не виждаме лицата им, има и празен ковчег, който се превръща в огромна тоалетна и казанчето отмива целия свят.
— Шшш, шшш, сънуваш. — Това е Мам.
После Аджит полудява и слага акото на Раджа в пакет, за да ни го изпрати, защото съм си взел шест играчки. Някой ми чупи костите и мушка вътре в тях игли.
Будя се разплакан и Мам ми дава да бозкам много, дясната е, но е доста гъсто.
— Взех си шест играчки, не пет — казвам й.
— Какво?
— Онези, дето откачените фенове ни изпратиха, взех си шест.
— Няма значение.
— Има, взех и шестата, не я изпратих на болните деца.
— Бяха за теб, всичките бяха твои подаръци.
— Тогава защо можеше само пет да си взема?
— Можеш да вземеш колкото искаш. Сега заспивай.
Не мога.
— Някой ми е затворил носа.
— Просто сополите се сгъстяват, означава, че скоро ще се оправиш.
— Ама не мога да се оправя, като не мога да дишам.