Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Да се сражава в битки, господарю. — казах аз.
Той завъртя глава и ме поправи:
— Да се сражава в битки от името на хора, които не могат сами да се сражават. Това го научих в Бретан. Този нещастен свят е пълен със слаби хора, безсилни хора, гладни хора, тъжни хора, болни хора, бедни хора и най-лесното нещо на света е да презираш слабия, особено ако си войник. Ако си воин и пожелаеш дъщерята на някой човек, ти прости си я взимаш; ако искаш земята му, ти просто го убиваш; в края на краищата ти си войник, имаш копие и меч, а той е само един беден слаб човек със счупено рало и болен вол, какво може да те спре?
Той не очакваше да му отговоря, просто продължи да върви замислен. Бяхме стигнали до западната порта. Дървените стъпала, които водеха към платформата над вратата, бяха побелели от скреж. Изкачихме се по тях рамо до рамо.
— Но истината, Дерфел, е — каза Артър, когато стигнахме до високата платформа, — че ние сме войници, само защото този слаб човек е направил от нас войници. Той отглежда зърното, което ни храни, той обработва кожата, която ни пази и ясеновото дърво, от което се правят дръжките на нашите копия. Ние му дължим службата си.
— Да, господарю — казах аз и се загледах заедно с него в широката равнина под нас. Не беше толкова студено, колкото в нощта, когато Мордред беше роден, но все пак си беше студено, а вятърът ни смразяваше още повече.
— Всяко нещо си има причина — каза Артър, — дори това да си войник.
Той ми се усмихна, сякаш ми се извиняваше, че беше толкова сериозен, но от това нямаше нужда, защото аз жадно попивах всяка негова дума. Бях мечтал да стана войник, защото воините имаха високо обществено положение и защото винаги ми се е струвало, че е по-добре да носиш копие, отколкото гребло. Но никога не се бях сещал за някакви по-дълбоки причини от своите лични амбиции. Артър беше мислил за много по-сериозни неща и беше дошъл в Думнония с ясна представа за целта, към която го водят неговият меч и неговото копие.
— Имаме възможност — каза Артър, облегнат на високия вал — да превърнем Думнония в страна, в която наистина ще можем да служим на своя народ. Ние не можем да дадем на хората щастие. Не знам и как да осигуря добра реколта, която да направи стопаните богати, но знам, че ние можем да им осигурим безопасен живот. Друго е когато човек знае, че децата му ще растат без опасност да бъдат отведени в робство, че дъщеря му няма да бъде обезчестена от развилнели се воини. Много по-вероятно е този човек да е по-щастлив от онзи, който живее под заплахата от война. Така справедливо ли е?
— Да, господарю.
Артър беше с ръкавици, но студът проникваше и през тях и той потри ръце. Аз си бях увил ръцете с парцали, които ми пречеха да си държа здраво копието, още повече, че се опитвах да крия ръцете си под наметалото. Зад нас в залата за угощение избухна дрезгав смях. На угощения през зимата храната винаги беше лоша, този пир не правеше изключение, но затова пък имаше много медовина и вино, макар че и двамата с Артър бяхме съвсем трезви. Погледнах профила му, докато той гледаше на запад, където се трупаха облаците. Широката му челюст беше в сянка, но луната осветяваше горната част на лицето му, което сега изглеждаше още по-скулесто.
— Аз мразя войната — каза Артър изведнъж.
— Наистина ли? — попитах аз изненадан (бях млад тогава и още изпитвах удоволствие от войната).
— Разбира се! — усмихна ми се той. — Случайно аз съм добър войник, както може би и ти, и това означава, че трябва да използваме мъдро своя талант. Знаеш ли какво се случи в Гуент миналата есен?
— Ти рани Горфидид — казах аз пламенно. — отсече му ръката.
— Точно така стана — каза той сякаш сам изненадан от това. — Моите коне не са от особена полза в страна, в която има възвишения, и изобщо не могат да бъдат използвани в гористи земи. Затова поведох хората си на север към равните поля на Поуис. Горфидид се опитваше да събори стените на Тюдрик, затова аз започнах да горя купите сено и зърнените складове в Поуис. Палехме, убивахме. Свършихме си работата добре, не защото искахме да правим това, а защото трябваше го направим. Нашите действия накараха Горфидид да напусне Гуент и да се върне сред равните нивя на Поуис, където моите коне можеха да го разгромят. И те го разгромиха. Нападнахме го на зазоряване и той се сражаваше добре, но загуби битката и лявата си ръка и това, Дерфел, сложи край на убийствата. Те постигнаха целта си, разбираш ли? Целта на убийствата беше да убедят Поуис, че за нея би било по-добре да живее в мир с Думнония. И сега ще има мир.