Гръмотевичния щит [bg]

— Никак не ми се иска да те изоставям — каза Диос, — но двамата с Политес трябва да отидем при царя. Мога ли да заповядам да ти донесат нещо за ядене или пиене?

Тя отказа, а после го изпроводи с поглед, докато се прибираше в мегарона.

Следобедът бавно се преля във вечер и в градините запалиха факли. Тълпите най-сетне намаляха. Въздухът захладня и Андромаха се уви със зеления си шал. Луната изгря над дворцовия покрив, но тя все така чакаше, а гневът й се разпалваше все повече и повече. Помисли си дали да не се върне в двореца на Хектор, но знаеше, че тогава Приам просто ще я привика посред нощ. Така че продължи да чака, потискайки гнева в сърцето си и гаденето в стомаха си.

Накрая видя един висок орел, който вървеше към нея под светлината на факлите.

— Царят ще те приеме сега, господарке — каза той. — Той е в покоите на царицата.

Очите му не срещаха нейните. Всеизвестно беше, че Приам използва тези стаи за срещите си с жени, независимо дали бяха робини от двореца, или благороднички.

Тя последва войника обратно в мегарона, нагоре по голямото каменно стълбище. Не беше влизала в покоите на царицата от нощта на обсадата. Спомени за звуците от битката проехтяха в ума й — дрънченето на метал, сумтенето на войните и виковете на ранените. Сега стълбите бяха празни, студени и потънали в тишина. Върху каменния под бе постлан един-единствен избледнял килим, а във въздуха се носеха прашинки, които се вихреха около светлината на факлите.

Орелът я отведе до огромна стая, покрита с големи тежки гоблени. В нея имаше широко легло, няколко покрити с възглавнички дивани и маса, отрупана с лакомства. Беше топло и задушно. Слугите отнасяха храната и носеха нови гарафи с вино. Приам седеше на един от диваните. Изглеждаше изморен и много по-стар, отколкото когато се бяха запознали за пръв път, или поне на нея й се стори така.

— Андромаха. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Той посочи към един диван и тя седна, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли забавлява Агамемнон?

— Говорихме си по мъжки — каза Приам и сви рамене. — Пихме вино заедно и се смяхме. Ако посрещам други царе в мегарона, веднага започват да се чувстват подчинени.

— И кое му е лошото да накараш Агамемнон да се чувства подчинен? Чувам, че е змия.

— О, да, змия е. Но е опасна змия. — Той се усмихна изморено. — Така че го омайвам и му свиря сладка музика. Докато не съм готов да му отрежа главата. Ще пийнеш ли малко вино?

— По-добре вода.

Той стана и сам й сипа чаша с вода. Тя забеляза, че всички слуги са напуснали стаята и сега двамата са сами.

— Вчера си посетила Хекуба — каза царят. — Как е тя?

Андромаха си помисли за развалината, в която се бе превърнала умиращата царица — жълта кожа, опъната като тънък папирус върху чупливи кости, глас като шумолене на мъртви листа по леден извор и трескави черни очи, които пронизваха като копие.