Гръмотевичния щит [bg]

— Може би ще разбера някой ден, когато аз порасна и помъдрея.

Андромаха се усмихна при спомена.

От това място в Горния град пред нея се разкриваше цяла Троя — блестящите покриви на богато украсените й дворци, широките улици, високите златни стени и кули, най-висока сред които Великата кула на Илион. Отвъд тях се намираше Долният град, а отвъд него — Заливът на Троя, претъпкан с кораби. На югозапад виждаше летния дворец на Хекуба, Царска Радост, който блестеше в бяло на слънчевата светлина. В далечината едва различаваше черните точки, които трябваше да са галерите, намиращи се все още навън, във Великата зеленина.

Погледна към Кеон. Въпреки че площадът около тях не беше пренаселен, ръката му лежеше на дръжката на меча, а очите му постоянно бдяха за опасност.

Стомахът й се надигна отново и тя остана неподвижна за миг, докато усещането не отмина. После потегли отново, забързана към двореца на Приам.

Мястото беше в пълен хаос, а входът с червените колони гъмжеше от народ. Дворцовата стража — Царските орли в бронята си от бронз и сребро — разпитваше всички, а после ги пускаше един по един. Андромаха се промъкна през редицата войни, усмихвайки се благодарно на бронирания орел, който я разпозна и й направи място, подканяйки я с ръка да мине. Вътре мегаронът беше по-претъпкан, отколкото някога го беше виждала. Търговци и молители чакаха на групички, надзиравани от войници. Роби тичаха по задачи, а писарите щъкаха напред-назад с плетени кошници, пълни с чисти глинени плочки. Имаше придворни, съветници на царя, чуждестранни посетители, облечени в странни дрехи, и стражите бяха навсякъде.

— Да остана ли с теб, господарке? — попита Кеон, загледан намръщено в тълпата.

— Не, всичко ще е наред. Иди да хапнеш нещо. Ще остана тук известно време.

Той сведе глава и тръгна обратно към изхода на мегарона. Тя знаеше, че ще я чака там, когато излезе, независимо кога се случи това.

Андромаха се огледа за някой, когото да познава. Видя царския съветник Политес, който тъкмо слизаше по каменните стъпала, водещи към покоите на царицата, и се опита да си проправи път сред тълпата към него, но един едър търговец я настъпи по крака и тя почти падна. Намръщи се на тромавия дебелак, но тъй като той не я познаваше, погледът му се плъзна през нея.

После се разнесе глас, който я зарадва:

— Сестро, нека те спася от това място.

— Диос! Що за мечешка бърлога е това?!

Полубратът на Хектор й се усмихна с искрена привързаност. Тя си спомни първата им среща, когато той й се беше нахвърлил на царския плаж, обвинявайки я в нескромност. Тогава настояваше тя да го нарича „принц Деифобос” и стоеше с достойнство пред придворните си. После дойде денят на обсадата. Диос се промени в онази нощ, както и мнозина други. При защитата на стълбите, в която постави тялото и живота си в защита на своя цар, беше израснал в очите на всички. Сега бе по-малко арогантен, а постоянната тълпа от блюдолизци и лицемери, която дотогава се влачеше след него, неусетно се стопи. През дългата зима Диос стана добър приятел на Андромаха.