И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
В следващите дни картинката се повтаряше…
Кръстих се в банята една сутрин, молих се на бога — и на нашия, и на американския, и към самия Маркс се обърнах, да бъдат всички с мене, и се престраших… Пресякох улицата, в известен смисъл се простих с околния свят, огледах се, прекрачих входа… Беше свежо преметено, което много ме учуди… Нагоре водеха стълби, както е във всяка жилищна кооперация, пред мен имаше врата… Ха де?… Не ми се вярваше тия хора да отиват нагоре по стълбите, огледах дръжката… пипали я бяха много ръце… Погледнах си облеклото. Дънки, яке, маратонки, както са облечени всички в Америка. Хайде сега, стига си треперил. Като си дошъл дотук, продължавай… Натиснах дръжката, страх по всички линии върви до мене, вратата се отвори… Вътре беше полумрак… Маси, столове около тях… Мирис на цигари и на още нещо, което ми беше непознато… Това бе някакво заведение…
На най-близката маса до мене — двама черни се бяха прегърнали… По-нататък две девици също бяха облегнали глави и пушеха. Имаше и няколко маси, на които бяха насядали смесено — и мъже, и жени… О, небеса, добре, че ви има… Никой не ме погледна, никой не прояви интерес към мене… В дъното на заведението имаше бюфетче. На бюфетчето няколко чаши, и поднос с кафе, които димяха… Зад барчето стоеше човек с неопределена възраст и навярно също тъй с неопределени доходи… Виж, той единствен обърна известно внимание на моя милост… кимна ми с глава и каза своето: «Гуд морнинг, сър…»
Ох, сър… Сърът не знаеше какво да прави по-нататък. Ако седна на една от свободните маси, какви ще ги дъвча след това… Като се върна обратно пък, ако някой от тия скочи след мене…
Кимнах на бармана, с вид на човек, който търси някого, но не знае точно той кога ще дойде, и въобще ще дойде ли, и побързах да попипам същата тая дръжка, в чистотата на която бях се усъмнил… Сблъсках се с двама други ранни посетители, които в този момент влизаха. Измъкнах се, никой не извика след мене, никой не ме догони…
Вън беше слънчево. Слава богу, размина се. Качих се бегом в стаята си, превъртях за всеки случай ключа, и чак сега се заех да анализирам видяното…
Това място явно беше сутрешното сборище на част от т.нар. подземен свят. На една много малка част. Ходили, къде ходили, през нощта, правили каквото правили — сутрин те се събираха тук. Едни и същи, кажи-речи, все по едно и също време. Запомних им лицата, дрехите, походката… Петдесетина души — не повече бяха. Но идваха всяка сутрин. Това като да бяха техните летучки, планьорки или петминутки, преди да започне работният ден, преди да им дойде времето да се поразмърдат. Нещо да потърсят за хапване, нещо за пийване или просто да застанат по улиците, по ъглите, да извадят найлоновата чашка, в която са изпили току-що кафето си, и да я протегнат. Никога натрапчиво, никога досадно… Колкото и да са гладни, колкото и да им се е допило или да им трябват пари за друго, тук по улиците, на публичните места, натрапчивостта в просенето или насилието са нещо много рядко. Един поглед, един умоляващ жест, подсказващ, че много добре ще направиш, ако пуснеш някой цент в кофичката, но никога повече… Ако пуснеш, ще ти благодарят, ако ги отминеш, нищо няма да ти кажат… Така е навсякъде. Изключения не видях и слава богу…
Ала такива просещи хора наистина има. В по-голямата си част те не са възрастни и безпомощни, а хора в разцвета на силите си — между тях имаше и красиви, просто красиви жени на трийсет, трийсет и пет. Видях ги, както си спят на улицата, още в картонения си балдахин, и когато се събудят и оправят тоалета си — пак тук, на тротоара, и малко по-късно, вече протегнали бялата найлонова кофичка… На Пето авеню една такава девойка просто ме възхити… Това беше една от онези сутрини, когато исках да хвана Америка по пижама и станах рано, за да видя като как изглежда в пет и половина-шест сутринта този прочут град на милиардери и бездомници…
На Пето авеню, на средата му баш, на тротоара, една такава девойка вече се беше наспала, но очевидно още не й се измъкваше от топлото чувалче. До нея димеше кафе, значи все пак беше станала, купила си беше от близкото барче кафе, върнала се беше да си долежи лежането, пиеше си кафенцето и четеше книга… До нея, встрани, стоеше найлоновата кофичка, а до нея надпис: «Бездомна съм, ако обичате — помогнете…» В кофичката имаше вече няколко монети… Ходих си по това прочуто авеню, оглеждах магазините, едни в момент на отваряне, други, както вече стана дума, изобщо не бяха затваряни цяла нощ, цяла седмица, а може би и десетилетия наред.