И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Негрите се избиват, тия тук се крадат, казва полицаят.
— Не можете ли да се справите с тях — питам… Имате страшна организация…
— Искат да живеят така. Така живеят… Не търсят работа, не им се работи. Има, както виждате, къде да спят. Има какво да ядат. А като извършат някоя кражба, и пари за опиати си набавят…
— Колко социална помощ получава един такъв, като тези, гдето ги арестувахте…
— Безплатна храна, безплатна квартира, ето в тези жилища. И според щата, от пет до десет долара на ден…
— Че това не е малко — казвам. — С това може да се живее.
— Именно затова не работят — отвръща ми полицаят. — Е, ние какво можем да направим. Щом са граждани на тази държава, те са независими. Свободни хора. Пази ги самата конституция. Ако искат, тук ще спят. Ако искат, на тротоара…
— Видях ги във Вашингтон — казвам.
— Тази нощ е много студено, но и тук ще видите. Искате ли?
Кимвам… Колата запрашва със своята висока скорост нанякъде. Минаваме железопътни прелези, чикагски прелези, прелезите на Алеко… После слизаме в някакво подземие, дълги, тъмни и безлюдни складове. Страшно е тук. Все ми се струва, че както фаровете на колата пипат ъглите и скривалищата, ще видя насочено срещу нас оръжие. Колата спря до кашон от картон. Отвътре се подават крака, става ми страшно.
— Какво можете да направите на този човек?
— Нищо — отвръщат ми. — Не нарушава закона, спи си…
— Дали е мъж, или жена?
— И мъж може да е, и жена — отвръщат ми…
— А защо не спи в ония общежития, които вече видяхме…
— Много от тях не желаят. Тук, когато искат, си лягат, когато искат, стават. А там са по няколко в стая…
Обикаляме с колата това подземно пространство, което в други времена е било огромен склад, но сега е празно. Броя до десетина, скрити в ъглите и спящи в кашони хора. Някои се поразмърдват от светлините, други не пошавват…
— Пияни ли са — питам.
— Може би — отвръщат ми…
И макар че ми е доста тягостно, усещам, че ми се иска да изпия до дъно горчивата чаша на Америка.
И казвам това, което най-малко съм очаквал, че ще събера смелост да изрека:
— Възможно ли е да влезем в помещенията, в които спят…
— Нямаме право — отвръща полицаят… — А да влезеш, без да те знаят кой си, е рисковано.
Това, което не се престрашавам да го направя тук, правя с огромни страхове в Сан Франциско.
В Сан Франциско съм настанен в хотел, който граничи с района, където имало, както казват, най-много педерасти в света. Даже ме предупреждават по съседната улица да не минавам. Оттам започвал техният район… «Техният» район, според мен, започваше от моя хотел… Сутрин, като станех, в този много весел и палав град Сан Франциско, поглеждах към улицата. Точно отсреща имаше заведение за порнографски филми и за «масаж», както съобщаваше светлинната реклама. Забелязах, че в него денонощно влизат и излизат някакви хора. Гледах ги как изглеждат. Бях убеден, че тия, които влизат, не са кой знае колко любители на «масажа» и порнофилмите. Или, че поне ги бяха изгледали по няколко пъти и знаеха наизуст всяко действие в тях. И макар че заведението работеше цяла нощ, собственикът му едва ли изкарваше много… Преди да влязат, те първо се застояваха вън и все нещо се оглеждаха. После влизаха, особено рано сутрин, за малко и отново излизаха. И пак тъй. Дълго стояха по двама, по трима, и гледаха ту на едната, ту на другата страна на улицата, като че все очакваха някого. От своя прозорец ги наблюдавах и аз… Стояха, стояха и после тръгваха нанякъде, ходеха донякъде и пак се връщаха… Имаше между тях и бели, и черни. На стотина метра по-нагоре рано сутрин се събираше друга групичка. Пред един вход, на самата улица пък спеше една млада, бременна мадама. Като се разсъмнеше, тя прибираше картонения си балдахин, сгъваше внимателно и чувала и ги връзваше с канап… След това сядаше върху багажа си. Скоро се появяваха и другите. Само те си знаят откъде идваха… Заставаха на входа, пушеха — виж, те пушеха, приказваха си като хора, които се познават, но не са си много интересни, и все чакаха нещо… Какво чакат тия хора — мислех си, — своя изпуснат влак за живота ли, автобус ли… Някои обаче идваха и с коли, паркираха колите и също заставаха пред входа — Само за секунди една сутрин влязох в банята и преустанових наблюдението си. Когато се върнах — нямаше ги… Докато се чудех какво стана и как стана, че така изчезнаха, появи се още една такава девойка, от заведението срещу хотела ми излезе черен, отиде към въпросния вход и влезна вътре… И девойката влезна след него…