И за Америка като за Америка

С разузнавателно оглеждане — вляво, вдясно, стигам до едно такова общежитие, което по размери и външен вид не отстъпваше, на което и да е наше работническо общежитие… Освен че беше тухлено, и вместо с цимент, коридорите му бяха покрити с мокет. Не беше в първа младост мокетът, разбира се, нито пък в най-чистото си възможно състояние. Видях къде влизат мъжете — и бели, и черни, и с недотам мъжествена крачка нататък потеглих и аз… Вратата беше отворена, погледнах вътре… За моя изненада бяха оправени повече от леглата, имаха си и чаршафи, и възглавници. Други пък си бяха тъй, както ги бе оставил негова милост бездомникът, измъквайки се сутринта. Някой още спяха. Не бяха по-малко от двайсетина леглата в тази стая. До някои от тях имаше и шкафчета… По тях — предмети от тоалетен характер. Бих казал съвсем позната картина от кое да е наше общежитие. Върнах се назад, минах край втора такава стая, на нея прозорецът й беше счупен, стъклото бе натъпкано с вестник. Както се вижда, и тия хора тук също бяха чели есето на Чудомир за какво може да служи един стар вестник. Минах край една тоалетна и се осмелих да вляза… Колкото и да не ми се иска да го призная, тоалетните бяха десетократно по-чисти, отколкото коя да е наша публична тоалетна. Даже, ако не е голям грях пред нашето национално възпитание, бих казал цялата истина — и сравнение не може да става…

Откъде и кога е дошъл този култ към чистотата у американците, не зная. Дори и в това дъно, както ние го наричаме?… И не идва ли крайно неудобния за нас, европейците, въпрос: след като мизерията, изметът, дъното на Америка така спи, така се храни и така се облича — къде е всъщност дъното?

Или Америка не е това, за което ние си я мислим или Европа не е това, за което я имаме. Кога и как е станало това разминаване, без ние, европейците, да се усетим къде сме изостанали и докъде в същото това време американците са стигнали…

Наблюдавах една следобедна неделна разходка — американски уикенд, в долината на индианците, недалеч от Санта Фе. Стотици паркинги, в тази долина, сега национален парк, пригодени да спреш колата, да си запалиш огнец (ако си носиш дърва, които се продават нарязани, опаковани, във всеки магазин), да си налееш вода, от течащите навред чешми. Обядват, закусват, отварят пакети, затварят. Гледах ги, да има как да се прекръстя след тях — всички отпадъци се събират в кутии, кутиите в пликове, пликовете в багажника. Там, където бяха правили уикенда, оставаше по-чисто и по-подредено, отколкото го бяха заварили. Същия култ към чистото видях и около фермата на Джек Лондон, където всеки божи ден идват стотици коли, и в парка, в средата на Вашингтон, където хората, съвсем необезпокоявани от никого, се разполагат на тревата и толкова провизии, кутии — метални и картонени, пакетчета, хартии с всички възможни цветове се попиляват около тях, че битпазар, мислиш си, е къде-къде по-уредено място.