Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
Красивото лице на Майкъл се обагри в червенина.
— Знаеш ли…
— Знам, че не одобряваш поведението ми, макар да си отлично осведомен за основанията и целите ми. Но те моля да помниш, че търпението ми има граници дори когато става въпрос за най-добрия ми приятел.
Майкъл понечи да скочи от мястото си, но Дебора се пресегна през масата и улови ръката му. Той не се обърна към нея, но се успокои. Погледна пронизващо Рейнолд и след няколко секунди заяви решително:
— По-късно ще поговорим пак.
— Този разговор ще бъде непродуктивен, ненужен и вероятно няма да се състои — отсече надменно Рейнолд.
Майкъл го погледна и стисна здраво устни. В този момент се появи Тит Жан с две бутилки вино и всички въздъхнаха облекчено. Дебора побърза да промени темата, като се обърна към Анжелика с някакъв незначителен въпрос и скоро разговорът потече нормално.
Никой не спомена повече случилото се на масата, но последствията му не можеха да се заличат толкова лесно. Едно от най-видимите беше, че през целия следобед Майкъл остана в непосредствена близост до Анжелика, беше до нея и когато параходът спря да попълни запасите си от дърва. Следствие от караницата беше и че той предложи да я придружи, когато тя изрази желание да слезе за малко на брега, за да се поразтъпче. За да накаже Рейнолд за нахалството му, тя прие предложението с благодарност, улови ръката на Майкъл и слезе по люлеещата се стълбичка.
Мястото за събиране на дърва беше процъфтяващо малко предприятие, но в него нямаше нищо забележително. Поддържаше се от един мъж и двамата му синове и се състоеше от груба дървена къща в средата на широка поляна, отрупана с отсечени дървета, насичани, за да снабдяват минаващите кораби с допълнително гориво. Дървата се пренасяха с волски каруци от близките гори, нарязваха се и се натрупваха на купчини близо до речния бряг. Пред вратата на къщата седеше мърлява жена и шиеше одеяло от разноцветни парцали, без да изпуска от очи цяла дузина дрипави деца, които се ровеха в калта под непреставащия дъжд.
Всичко показваше, че това убежище е само временно. Вратата на къщата беше скована от криви дъски и дневната светлина влизаше свободно, на прозорците нямаше стъкла, само капаци, които висяха на ръждясали панти, никъде не се виждаха малки удобства като стълби, веранда или завеси. Щом изсечаха всички дървета в близост до реката, мъжете вдигаха мизерното си имущество и се преместваха на друго място.
Жената пред вратата зяпаше Анжелика и Майкъл, сякаш виждаше същества от друг свят. Вероятно пътниците не обичаха да слизат от борда на това място, за да се поразходят по мръсния бряг. Анжелика й кимна с усмивка и се опита да си представи как живее тази жена, дали е щастлива въпреки усилния труд, дали понякога копнее за промяна, дали обича мъжа си или просто се е примирила със съдбата си.
Любов. Какво странно чувство, трудно за разпознаване, за улавяне и задържане. Беше възможно да го изпитваш и приемаш и само след секунди топлото великодушие и ликуващото сърце да бъдат прогонени от гняв и болка и на мястото на любовта да застане безкрайна празнота.
През нощта бе повярвала, че онова, което изпитва към Рейнолд, е любов. Беше толкова сигурна, че само любовта може да й донесе такова прекрасно усещане, че само тя е в състояние да събуди невероятната нежност и страст, които бе познала в брачното легло. Днес обаче я мъчеха съмнения. Дали беше възможно болката, предизвикана от сдържаността и гнева му, също да идва от любовта? Може би, но тя не беше сигурна.
Анжелика спря и се уви по-плътно в пелерината, заета от Дебора. После хвърли поглед през рамо към разкаляната пътека, по която беше минала. Моряците, които товареха дървата на борда, не бързаха, значи нямаше защо да се връщат.
Оловносивото небе висеше ниско над реката, дъждът падаше на тежки капки по качулката на пелерината. Полите й бяха мокри и тежаха, краищата им се валяха в калта, но тя не им обръщаше внимание.
Майкъл, който стоеше до нея, нахлупи шапката над лицето си и вдигна яката на непромокаемия си жакет. Поведението му беше знак, че се чувства неловко, но той не се побоя да изрече онова, което напираше на устните му. Гласът му прозвуча задавено:
— Не бива да обръщате голямо внимание на онова, което говори Рейнолд. Езикът му може да бъде дяволски остър, но той не мисли и половината от онова, което казва.
— Така ли смятате? — попита скептично Анжелика.
— Не искам да кажа, че произнася само напразни заплахи. Той не е човек, който си хаби думите на вятъра. — Майкъл обърна глава и се загледа към реката. — Въпреки това смятам, че понякога Рейнолд просто играе на дивак пред другите, за да скрие, че изпитва луд гняв към самия себе си.