Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Ранулф продължаваше да спи. Завесите на леглото не бяха спуснати и поради това и най-малкият шум можеше да го разбуди. За щастие обаче той спеше дълбоко.
Почувства облекчение, че я извикаха обратно в селото, макар поводът да не бе радостен. Сестрата на пекаря бе паднала от високо и съществуваше опасност от помятане. Рейна се труди половин нощ, като използва всички възможни средства и най-накрая успя да овладее опасността от аборт. Ако жената останеше известно време на легло, състоянието й щеше да се подобри и тя щеше да износи плода докрай.
Рейна бе доволна, че за тази нощ е избягнала брачното легло; поне докато Ранулф спи, разбира се. Тя все още не можеше да повярва, че е наговорила такива неща на мъжа си по времена последния им разговор. Представи си как са прозвучали словата й в неговите уши и изпита ужас. Бе цяло чудо, че не й се изсмя право в лицето. Той сигурно си мислеше, че го желае или поне че желае удоволствието, което можеше да й даде единствено той; второто бе дори по-лошо от първото. Че какво друго можеше да си помисли Ранулф? Та нали мъжете никога не изпитват съмнения в собствените си способности? Следователно той едва ли се досещаше, че тя, Рейна, има нещо против привичната му бърза процедура. Дявол да я вземе, както и нейната голяма уста! Не биваше да приказва толкова.
Тя разтвори раклата и се сепна от изскърцването на пантите. В леглото зад нея завивките се раздвижиха и Рейна нервно задърпа блузата си, без да внимава много-много за фините дантели по нея. После небрежно я хвърли в гардероба заедно с наметалото. Замисли се дали да не си направи място за спане на пода. Не искаше Ранулф да се събуди — в никакъв случай. Добре, но как щеше да обясни на сутринта решението си да спи на пода?
Корсажът я стискаше и трябваше непременно да се развърже. Тя задърпа вървите в утринния сумрак, но внезапно замръзна на място.
— Рейна, елате тук! — прозвуча гласът на Ранулф.
Устата й сякаш пресъхна.
— Да,… ей сега, само минутка.
— Не сега, а веднага!
Заповедта му сякаш раздвижи краката й и те от само себе си се отправиха към леглото. Крепеше я единствено надеждата, че Ранулф не се е разбудил напълно и иска само да се увери, че е здрава и читава и че после веднага ще заспи отново.
Тя спря точно пред леглото.
— Да, кажете?
Дори не успя да види рязкото движение на ръката му и в следващия миг той я привлече към себе си и разкъса корсажа.
— Как… какво правите? — изтръгна се от гърлото й. Но бе твърде късно за протести — ризата й също бе вече на парчета.
— Какво правя ли? Ами точно онова, което искахте — отвърна той със съвсем разумен тон. — Нали казахте, че и двамата трябва да сме голи. Аз например вече съм гол. На вас обаче ви трябваше доста време докато се съблечете, не мислите ли?
— И смятате, че това ви дава правото да ме…
Той прекъсна сърдитите й слова. То си бе и за чудене как изобщо успя да каже толкова много. Защото той явно не я бе повикал, за да си поприказват. Устните му запечатаха нейните, а след това тялото му ги последва с необуздана страст.
И все пак този път всичко бе някак по-различно. Тласъците сякаш не бяха тъй бързи и насилствени. В движенията му личеше известна сдържаност, някакъв опияняващ замах, който предизвика някъде дълбоко в нея чувствени въртопи и неизпитвана наслада. Устните на Ранулф не останаха единствено при нейните устни, а преминаха по цялото й лице и накрая се спряха на ухото й. Усещаше цялостно мъжа в себе си. Нещо проряза тялото й, тя се изпъна насреща му и го пое още по-дълбоко в себе си. Но внезапно тласъците му утихнаха.
Рейна разтвори очи, когато до слуха й достигна неговото пъшкане. Доплака й се. Все още не… той обаче бе приключил и се взираше в нея с израз на върховно удовлетворение. Направо й идеше да го убие на място. Този път той успя да я доведе извънредно близо до онзи миг, който караше него самия да стене невъздържано. Обзе я болезнено разочарование, което буквално я разяждаше отвътре. Нервите й се опнаха до болка и я заля гневна вълна.
Той въздъхна и се претърколи настрана.
— Стана пак както предишния път, нали?
— Да, глупак такъв! — изтръгна се от устата й.
— Като че ли бях все още доста сънен. Ако искате, можем да опитаме още веднъж.
Тя отблъсна ръката му, която почиваше върху гърба й.
— Не ме докосвайте! Толкова съм ядосана, че ми идва да ви ударя.
— Ами добре, ударете ме!
— Не ме предизвиквайте, Ранулф!
— Но аз говоря съвсем сериозно. Щом като не искате да опитам пак, по-добре ще е да успокоите гнева си по този начин. Хайде, малки ми генерале. И да искате, не можете да ми причините болка.