Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Първия ден двете се търсеха опипом в мрака. Лайла не можеше да види Азиза, когато тя плачеше, когато лазеше.
— Пие — скимтеше детето. — Пиеее.
— Скоро, скоро. — Лайла се навеждаше да я целуне уж по челото, а попадаше на темето й. — Скоро ще пиеш млекце. Само потърпи. Бъди добро момиченце и мама ще ти намери малко млекце.
Лайла й изпя няколко песни.
Азанът отекна за втори път, а Рашид все още не им беше дал никаква храна и което беше по-лошо, никаква вода. Този ден ги налегна задушаваща жега. Стаята се превърна в тенджера под налягане. Лайла си помисли за кладенеца вън, за студената прясна вода и облиза устни със сух език. Детето не спираше да плаче и тя забеляза с тревога, че когато бършеше бузите му, ръцете й оставаха сухи. Свали всички дрехи от Азиза, опита се да намери нещо, с което да й вее, започна да духа върху нея, докато не усети, че й се завива свят. Скоро Азиза престана да лази. Заспиваше и се будеше на пресекулки.
На няколко пъти този ден Лайла тропаше с юмруци по вратата, събираше цялата си енергия да вика за помощ с надеждата да я чуе някой съсед. Но никой не дойде, а виковете й само плашеха Азиза и тя започваше да плаче немощно и задавено. Лайла се свлече на пода. Мислеше с чувство за вина за Мариам, пребита, окървавена, затворена в бараката.
По едно време заспа в изгарящата тялото й горещина. И сънува, че двете с Азиза попадат неочаквано на Тарик. Той е на отсрещната страна на оживена улица, под навеса на шивашки дюкян, и приклекнал, опитва смокини от една кошница. Онзи там е татко ти, казва Лайла. Виждаш ли мъжа отсреща? Той е твоят истински баща. Тя извиква името му, но уличният шум поглъща вика й и Тарик не я чува.
Събуди се от свистенето на ракети над главата й. Небето, което не можеше да види, се раздираше от взривове и картечен огън. Лайла затвори очи. Събуди се от тежките стъпки на Рашид в коридора. Довлече се до вратата и пак задумка с длани по нея.
— Само една чаша, Рашид. Не за мен. Направи го за нея. Иначе ще умре.
Той отмина.
Тя започна да го моли. Молеше го да й прости, сипеше обещания, кълнеше го.
Вратата на стаята му се затвори. Чу се радиото.
Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена. Азиза престана да плаче, престана да помръдва отпуснатото си телце.
Лайла прилепваше ухо на устата й и всеки път изпадаше в ужас, че няма да долови плиткото свистящо дишане. Завиваше й се свят дори от незначителното усилие да се надвеси над нея. Заспа и сънува сънища, които после не си спомняше. Събуди се, провери как е Азиза, напипа напуканите й устни, слабия пулс на врата й. После пак легна. Вече беше сигурна, че ще умрат тук, но най-много я ужасяваше мисълта, че ще надживее Азиза, която беше толкова крехка. Колко още можеше да издържи? Щеше да умре в тая жега, а Лайла трябваше да лежи до вкочаняващото се телце и да чака собствената си смърт. Отново заспа. Събуди се. Заспа. Границата между съня и будуването изчезна.
Събуди се отново — не от петлите или азана, а от влаченето на нещо тежко. Чу изщракване. Внезапно стаята се обля в светлина и болка прониза очите й. Лайла надигна глава, примижа и закри очи с ръка. През пролуките между пръстите си видя огромен размазан силует в правоъгълник от заслепяваща светлина. Силуетът се размърда. После една сянка приклекна до нея, надвеси се и един глас заговори в ухото й:
— Ако се опиташ да го направиш още веднъж, ще ви намеря. Кълна се в името на Пророка, че ще ви открия. И тогава няма да има съд в тази затрита държава, който да ме осъди за онова, което ще направя. Първо с Мариам, после с нея и накрая с теб. И ще те накарам да гледаш. Разбираш ли ме? Ще те накарам да гледаш.
И излезе от стаята. Но не и преди да я ритне над хълбока, след което Лайла дни наред щеше да пикае кръв.
37
Септември 1996 г.
Две и половина години по-късно, на 27 септември сутринта, Мариам се събуди от викове и клаксони, фойерверки и музика. Изтича в кухнята и завари Лайла на прозореца, качила на раменете си Азиза.
— Талибаните са тук — каза тя.
Мариам за пръв път чу за талибаните преди две години, през октомври 1994 година, когато Рашид донесе новината, че те са разгромили муджахидините в Кандахар и са превзели града. Били партизански сили, каза той, сформирани от млади пущуни, чиито семейства избягали в Пакистан по време на войната със Съветския съюз. Повечето били израснали, а някои дори родени в бежански лагери край границата и в пакистански медресета, където моллите ги посвещавали в шариата. Водач им бил тайнствен неграмотен едноок отшелник, някакъв си молла Омар, който — каза развеселено Рашид — сам се нарекъл Амир-ал Муминин, водач на правоверните.